Как да накараме младите да четат

Два сигурни метода, единият забранен

Замъкнах се аз в Народния театър на организираната от “24 часа” среща с книгочетящите ученици и дори се наканих да изрека нещо мъдро и насърчително, но изведнъж учениците се разприказваха, та се отказах.

Кому е нужна нашата мухлясяла мъдрост? Не и на младежта. Тези бяха 17-18-годишни, а аз знам от личен опит, че който до 10-годишна възраст не се е научил да чете книги, едва ли някога ще се научи.

По принцип не е изключено и да се научи, но му трябва мощен стимул. Какъв може да е той? С бой не върви. Да, едно време боят много помагаше, но днес домашното насилие е забранено със закон. Представете си, че сте родител и утре ви обвинят пред съда, че сте принудили детето насила да прочете “Братя Карамазови”!?

А и законът не е съвършен, не е уточнена степента на наказанието според литературния жанр. Например за “Мечо Пух” трябва да се дават най-много 3 месеца условно или общественополезен труд като при Волен например. Защото тази книга е тънка и лесна, едно-две дърпания на ухото стигат. Докато за “Братя Карамазови” родителят трябва да пусне шамарената фабрика на пълна мощ. За този роман – 3 години строг режим без право на свиждане. Много ви се вижда? А авторът е изкарал 5 г. в каторгата и там се запознал лично с братята Карамазови.

Шегувам се, разбира се. Но до средата на ХХ век боят все още играеше централна роля в педагогиката и младежта четеше неспирно. И трактор не можеше да я откъсне от книгата. Но като изгониха царя и учителите спряха да бият през пръстите с показалката, нахлуха задължителни автори като Ст. Ц. Даскалов, чиято мисия в живота бе да отблъснат младежта от литературата. Тези отблъснати младежи израснаха, станаха родители, прочетоха “Доктор Спок” и решиха да възпитават децата с добро. Ако чете – добре. Като не чете – пак добре. Да не му насилваме природата.

Но чак когато при демокрацията домашното насилие бе обявено извън закона, тиражите наистина се сгромолясаха. Корелацията е очевидна, а причинността е лесно доказуема.

В онези романтични времена, в които шамарите все още имаха възпитателна функция, по пейките в градинките седяха девойки със стихосбирка в ръка и въздишаха. Ключът към сърцето на такава девойка бе някое стихотворение от Петя Дубарова наизуст. На по-ранен етап можеше и с Пушкин, но след смъртта на Людмила вече само Дубарова вършеше работа. Ако пък връзката ти омръзне и се чудиш как да скъсаш без сълзи и сополи, на помощ идваше Едвин Сугарев.

Два-три Сугареви строфи и си оставате добри приятели. Уви, девойките вече не се разхождат със стихосбирки. Днес те са забили нос в смартфона и не знам какво там ровичкат, но се хващам на бас, че не четат Пушкин. Ако четяха Пушкин, нямаше да се подхилкват. Някои нещо бучат и мажат с един пръст, а други натискат бързо-бързо с двата палеца, все едно че плетат на две куки. Бабите им точно така движеха палците, но накрая държаха пуловер в ръце.

Но май пак се отклоних от темата, а тя е как да убедим днешната младеж да чете. Тези млади хора на срещата в Народния театър очевидно нямаха нужда от убеждаване, защото половината бяха с очила. Но какво да правим с техните делови връстници?

Имам един приятел от детинство, който избягваше книгите поради принципни съображения. Той смяташе, че те превръщат човека в пасивен мечтател, тоест в лузър. Неговият девиз бе “дела, дела и само дела”.

Веднъж обаче се връщал посреднощ от кръчмата в иманентното състояние, в което принципите минават на заден план. Трамваят – празен. И какво да види – на седалката лежи забравено криминале от Чандлър. И понеже принципите му били временно приспани, решил да го разгърне, докато му дойде спирката. И някъде между четвъртата и петата страница намерил банкнота от 50 лева!

От този момент моят приятел се пристрасти към криминалетата. Купува ги само от антиквариата, защото печатниците не влагат банкноти. Изчете Чандлър, Дашиъл Хамет, Агата Кристи, Мики Спилейн и така нататък. Обаче повече така и не намери нито лев.

Питам го – като не намираш нито лев, защо продължаваш да четеш? Нали уж беше човек на действието? “Така е – отговори той, – но освен човек на действието аз съм и бизнесмен. Нямаш си представа какви бизнес идеи ми дават тези криминалета!

Излишно е да споменавам, че този приятел вече не се вози в трамвай. Сега прекарва половината си живот в мерцедеса по софийските задръствания, слушайки аудиокниги. Така че има и материални ползи от литературата.

Но тези, които прочитат само една книга, са опасни и за себе си, и за обществото. Те са като човек, който е спал само с една жена, а тя го напуска след 10-20 години мъчителен брак. Такъв човек може да гръмне я себе си, я жената, я съседа.

Друг един приятел имаше зъб на народната власт. Дядо му бил фашист, бащата слушал суинг, чичо му разказвал вицове и така нататък по пълната програма. Някъде в шести клас го накараха да прочете романа “Воля” от Горчивкин. Започва с това, че американците хвърлят от самолети гърмящи детски играчки. Млад пионер взема от земята играчката, тя избухва, ослепява го и му откъсва ръцете до лактите. После обаче пионерите от класа започват да го обгрижват по тимуровски, докато постепенно проглежда и става пълноценен строител на социализма.

Като погълна този роман принудително, моят приятел получи такава алергия към четенето, че повече не отвори нито една книга. Ще кажете – как е възможно да завършиш и гимназия, и университет при това, без да отвориш нито една книга?

Няма проблеми, днес всички го правят. Още при комунизма изпитите бяха колективно дело – всички преписваха и подсказваха. За какво сме пионери и комсомолци, ако не си помагаме в беда?

След 10 ноември този мой приятел стана депутат и скоро в групата му го усетиха, че е теоретически неподкован. Притиснаха го да изучи “Пътят към робството” от Фридрих фон Хайек. (Някъде го пишат с “фон”, другаде без “фон” в зависимост от това дали издателят е монархист.)

В тази книга моят приятел прочете колко вредно нещо е държавата и как неизбежно тя ще ни върне към комунизма, особено ако не е приватизирана до дупка. И когато сините се одържавиха и “Ибо живяхме, Господи” стана задължителна книга, той пръв се разграничи, мина в опозиция и бутна Филип Димитров.

После отпадна и от депутатството, и от партията, и от приватизацията, жена му го напусна. В. “Демокрация” спря да му публикува памфлетите, но и това не й помогна да си вдигне тиража.

Казвам му – да беше прочел “Комунистическия манифест”, днес щеше да си десен олигарх! Обаче той гордо вири нос като паметник на този пролетарий, който няма какво да губи освен своя Фон Хайек.

Но май пак се отклоних, от егенето е. Та да се върнем на темата – как да накараме младежта да чете художествена литература? Отговорът е прост и аз вече го споменах – нека на всеки 100 книги в една издателите да влагат между страниците банкнота от 50 лева. Не е кой знае какво, по 50 стотинки на книга.

Щом младежта разбере, че в литературата има ценно съдържание, че в четенето има дълбок смисъл, тиражите ще изчезват като топъл хляб.

Валери Найденов

Как да накараме младите да четат

http://168chasa.bg