КАК СИ ИЗМИСЛЯТ ТЕРОРЪТ НА СЛУШАЛКИТЕ

Хубав разговор се получи след предишната ми дописка/“Зловещо по Би Ти Ви“.
Заедно свършихме добра работа.
Коментираха се главно протестите в чужбина – разбираемо е, това е темата на деня.
А аз поставих един професионален въпрос.

Какво, всъщност, се беше случило – ето я крамолната фраза:
„АЗ ЗА ПРОТЕСТИ В ЧУЖБИНА НЕ ЗНАМ. ЩЕ СИ ИЗМИСЛЯ“.
В първата част от фразата няма нищо осъдително, дори да е казана в ефир – но тя е „изтървана“.
Няма нищо лошо в това да си признаеш – и то пред публиката – че не знаеш нещо.

Неприличните думи са – „Ще си измисля“.
Някои несръчни адвокати на репортерката твърдят, че те означавали – „Ще се справя“.
Но тези думи също са неподходящи – как ще се справиш, като не знаеш.
С някакво бля-бля – любимият похват на телевизиите.
И пак ще нагазиш в блатото.

Проблемът е в Слушалките.
И в това, кой дудне/дирижира в тях.
А бъркотиите/резилът са за сметка на клетите водещи и репортери – те са като крепостни селяни/аргати, на които не им се полага дори за малко да кривнат встрани от пътя. „Правият“ път.

Няма да познаете някои водещи, ако един ден се освободят от терора на слушалките.

Ако имаш да кажеш нещо на репортерите – кажи го чрез водещите в студиото, кажи го пред публиката
Но не ги принуждавай да си измислят.

Още преди 40 години съм правел всевъзможни живи връзки/включвания, излъчвал съм едновременно от 4/четири европейски града, репортерите ми – и програмата като цяло – са попадали в невъзможни ситуации.
Но никога и през ум не ми е минавало да си измисляме, да подскажем нещо тайно на някого – всичко се случваше през публиката.

Само че, репортерът трябва да бъде автономен – пускаш го между хората и той да си намери интересните сюжети – без да чака милостивото съгласие на Слушалката.
Това днес изглежда невъзможно.

И радио „Свободна Европа“ се намеси: репликата на Кана била извадена „от контекста“.
Тази глупост пък изобщо не си струва да бъде коментирана – освен, ако имат предвид контекста на измислянето.

Още в „ония“ години съм гледал с недоверие на бюро-бабаитите от въпросното радио.
Влиянието им върху публиката беше незначително – имам право да кажа това, понеже всяка неделя ме гледаха пет милиона зрители, предаването ми беше наречено „Следобедната църква на българите“.
А ония си кротуваха върху тлъстите заплати и произвеждаха продукция тип „Ботуш Каишев“.

Много хубаво ги нагласи тия Георги Марков,цитирам го:
„От много отдавна вече не вярвам в „свободата на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува.
Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия“ вестник „Таймс“ или в независимото Би Би Си?
Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията.

Там, както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото.
Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки…

Нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите.
Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи например…
Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не!
Никаква друга кауза освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности…

Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче…

Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лай.а, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници.
Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии…

Това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци.
Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните“.
/фрагменти от писмо на Марков до Д. Бочев/

Сега нещо лично.
Повече няма да играя на паметлива скромност.
Защото тя само подхранва мизерниците, хората с куха памет и никакви познания.
Хилядите последователи/приятели на тази страница ще ме разберат.
Те също са помнещи хора и са наясно, че Паметта е едно от най-ценните ни притежания, а понякога единствената.

Някаква дама ме назидава:
„Сякаш някога и вие не сте правили гафове, правили сте и още как! Няма да влизам в миналите ви, блажени години, само ще помоля да бъдете по-внимателен в изказа си…“

Правех „гафове“ – но резултатът беше съвсем друг.
Ще й отговоря с думите на знаменития европейски интелектуалец и истински български родолюбец Петър Увалиев, написани за мен:
„Без никога да съм ви виждал, винаги съм ви завиждал: вие сте съживител, обновител и пазител на общественото мнение в България. И не само това: вие пръв и единствен съумяхте да вградите в сплашеното българско мислене непосредствеността, най-могъщата подривна сила, която руши отвътре живота по еднопосочно партийно предписание. У вас, всяка неподправена изповед става ненатрапчива проповед…“

И още една многознайница: „Хайде сега, Вие като, че ли едно време не работехте под диктовка. Но паметта е къса когато става въпрос за нас???“
На тази ще й отговоря още по-лесно:
Единствената спряна програма по време на тоталитарния режим беше моята – единствената.

„Зловещо по Би Ти Ви достигна до над 420 хиляди души, с нея се ангажираха над 134 хиляди читатели, с 1 400/хиляда и четиристотин коментара,1 900/хиляда и деветстотин споделяния и 9 700/девет хиляди и седемстотин лайка.

Кеворк Кеворкян

loading...