Карбовски, защо не умря през 90-те?

Facebook изтри всички страници на Мартин Карбовски, свързани със сайта му Lentata.
Карбовски нарече свалянето бото-фашизъм и цензура, а малко по-късно и последният му профил, с който съобщи за станалото, изчезна също.
Подозренията са, че всичко това става заради определени текстове, свързани със ЛГБT общностите, например ето този.
Не се знае дали просто страниците са свалени заради определени натрупвания на докладване, които щом веднъж минат зададен лимит, автоматично падат, или става дума за човешка намеса, тъй като Facebook работи и на двата принципа.
Експерти по социалните мрежи твърдят, че всъщност най-вероятно е второто – в мрежата работят стотици хора, които проверяват не само автоматично, но и ръчно определено съдържание и решават дали да го свалят.
Нека кажа: Карбовски има основания.
Това наистина е цензура и тази цензура е опасна: преди години самият той беше казал, че „вратата на свободата, която се беше отворила през 90’те, сега се затваря със зловещо скърцане“.
Тук не става дума въобще какво Карбовски говори за ЛГБТ.
Става дума за началото на Просвещенския проект и думите на Волтер, че „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш“.
Нали демокрацията беше сблъсък на мнения, в пещта на който сблъсък се изковават определени политики.
И какво е слово на омразата, някой може ли да каже?
Американският президент стана американски президент със слово на омразата тоя тъпак.
А тук това е забранено…?
Та има велики текстове, които са брутално слово на омразата.
Ми да забраним и „Септември“ на Гео Милев – аз не познавам по-изкусно и красиво слово на омразата.
От А до Я, от първия до последния стих – чиста, пълнокръвна, великолепна омраза.
Ще минат години, те вече минаха, и политическата основа на тази поема ще се забрави.
Омразата вътре обаче няма пипане.
Джордан Питърсън преди време каза: ако искаш да кажеш истината, поемаш риска да обидиш някого.
Журналистката го погледна смаяно и изгуби 10 секунди, за да го осмисли и после усети, че тя прави същото.
Между другото, Карбовски накрая на текста си, колкото и да е спорен, се извинява.
Пише така: извинявайте ако съм ви обидил, разберете ме.
Вече не можеш да се извиняваш обаче.
Това е твърде наивен човешки акт, остарял и детински; ти си само юридически субект и нищо повече от юридически субект.
На всичкото отгоре – и това е най-важното ми съображение – има някаква притеснителна лекота, с което нещо се определя като хейтспийч.
Писането е на практика най-сложният човешки акт, със сложен апарат от техники: това, което казваш далеч невинаги е онова, което на пръв поглед казваш.
Агресията в повечето текстовете на Карбовски за ЛГБТ е много повече хипербола, техника, фигура на речта.
Знаят ли цензорите във Facebook какво е хипербола?
Има ли в интервюта им за работа въпроси свързани с филологическата им компетентност?
Аз не мисля и се опасявам, че разликата между Карбовски и тях са два вагона с книги, 1000 ленти с репортажи и свършена черна работа за последните 20 години, която никой от тях никога не би свършил.
Подозирам също, че целият механизъм за премахване на съдържание касае пет-шест общи положения, които инструктирано се прилагат на килограм и с големия сатър.
И това твърде много прилича на кабинетите по отдел цензура на комунистически режим – само офисът е малко лъскав и парите малко повече.
Това, което Карбовски искаше да каже в повечето си текстове, далеч не е злобна атака срещу ЛГБТ, а нещо друго.
И то е следното: че аджендата им, правилна или не, изглежда странно пришита на фона на българското общество.
Че то не е – кой ще оспори това? – така, както западното, изкачило всички социални стъпала, за да може с лекота да обсъжда този проблем; за автоматичното му пренасяне тук може би е още рано и това пренасяне може би, може би!, малко дразни: (дори впрочем едва ли дразни лично Карбовски, Карбовски фиксира просто, че дразни определени хора, за чиито опасения все пак, бидейки журналист с толкова опит, със сигурност има изграден инстикт и има право да облича в думи този инстикт. Но това също е реторически похват: публицистичният похват да имитираш чужди гласове през своя, да се вживяваш в чужди гласове и сам да даваш трибуна през себе си на този чужд афект. Как може да обясниш тези игра на афекти на цензорите? Хейтспийч, това е просто хейтспийч!)
Всичко, което Карбовски искаше да каже, е че да говорим за ЛГБТ адженда точно в България е като да влезеш в стая с онкоболни и да ги питаш какъв парфюм обичат: ето това искаше да каже Карбовски.
Искаше да каже, че това е черешката на тортата, а ние нямаме торта и тук изглежда като черешка върху евтина баница.
Току-що се цензурирах сам: исках да напиша черешка върху лайно, но не го написах, защото и мен вече ме хвана шубето.
Добре, че не го написах.
Не зная дали Карбовски е прав или не: но знам, че и имаше право да го каже.
Той въобще нямаше проблем с техните искания.
Имаше проблем с приоритизацията.
И впрочем правеше чудесни предавания, които никой друг не направи – например за Ивo, който смени пола си.
Те бяха балансирани, внимателни, чувствителни, интересни.
Гледайте това предаване – то e по-хубаво, по-полезно и по-смислено от всички схематични юридически усилия на новите цензори да инфилтрират определени модели.
Защото вече никой не говори за тези хора лично; те отдавна изгубиха личните си истории, личната си драма, личната си болка, а и личната си радост; ЛГБT се превърна много повече в знамена, етикети, адженди, общи знаметали, политически окрупнена картина; неми лица без истории, в които като във восък потъват само едри щрихи и фрази; потъват раздразнени съдебни искове, почти окултна фиксация да не се каже случайно нещо лошо срещу тях, прес-клипинг, който следи кой точно и кога какво е рекъл.
Еби му майката каква ебана тъпня – би казал Карбовски от 90’те.
А какво би казал Карбовски през 2019-та няма как да знаете.
Тъй като вече го няма.
A сега, докладвайте.
****
Автор: Райко Байчев

Източник: actualno.com
Карбовски, защо не умря през 90-те?