КАТО ВЗЕХТЕ МИЛИОНИТЕ ЗА АРЕНА АРМЕЕЦ ДА БЯХТЕ Я НАПРАВИЛИ ПОНЕ МАЛКО КАТО ХОРАТА, БЕ!

С племенницата ми Мария от няколко дни сме в радостна възбуда, че ще отидем на концерта на Ерос Рамацоти, пускаме си в Ютюб двата му хита, аз й разказвам кой е той.
Днес, към 18:30 часа,тръгвам да поръчвам такси на апликацията TaxiMe…един час търси-търси и не успява да намери шофьор. Вали. Студено е. Отиваме до близката спирка на 84 срещу Спортната палата. Няма автобус…Разгеле по едно време минава зелено такси. Качваме се. Шофьорът мрънка…аз сега идвам от Цариградско шосе, задръстването е нечовешко. Успокоявам го: господине не гоним самолет, Рамацоти няма да ни избяга…Доближаваме заветната зала, ама то наоколо е като на Кулата по време на национален празник. Той ни съветва да слезем, да преджапаме през калната трева, да прескочим през оградата и да стигнем до входа. Викам му: иде ми да гръмна тези, които забраниха Uber в България и направиха Арена Армеец сякаш ще кацаме с хеликоптер. Таксиджията ми отвръща: а-а-а Вие не знаете какво става в София на футболни мачове в работни дни. Не искам и да знам!
Почва едно хаотично движение как да стигнем до залата. Безчет полицаи стоят, за да обясняват на публиката, че оттук не може да се мине… Стигаме донякъде…ново двайсе – не може да влезете с бутилка вода с тапа, тапата трябва да се изхвърли. Обяснявам: това е специална бутилка, не е пластмасова от магазина, като й хвърля капачката, тя става неизползваема. Заплашват ме с арест, ако настоявам. Питам: каква е логиката? Отговарят ми, че бутилка с капачка е като бомба…ти да видиш! Но вътре в залата преспокойно можеш да си купиш бутилка вода с капачка за 3 лева.
Едва си намираме сектора. Безчет охранители ни обясняват, че не можем да минем оттам, макар че почти докосваме с ръце местата си…Не-Мо-Же! Взимаме асансьор ( не е за вярване, просто!), стигаме някак, но местата ни са заети; ние сядаме на чужди места, но по някое време хората си идват.
Залата гърми и трещи. Лошо озвучаване. Евтино, навярно.
Ерос Рамацоти е стар и дебел. Потен и задъхан. Нещо се дере…на това в родния ми Петрич му викат дрънг@зици. Излизаме си. И други излизат. А някои тепърва са се добрали до залата. Часът е 21:00. Уморени и разочаровани се заклеваме повече да не стъпим в Арена Армеец.

“Вече няма кой да пише добри мелодии, Мария “- казвам на племенницата ми, която е по-разочарованата от двете ни.

Припомням си как веднъж, преди години, срещнах в Paul на Gloucester Road бай Симеон Пешов с жена му. Обясни ми, че е дошъл да проучи лондонската О2Arena, че неговата Главболгарстрой щяла да строи подобна зала в София, имало достатъчно пари от държавата да се направи нещо европейско…Е, направиха го!
Защо нещо, което трябва да е приятно, се превръща в мъчение?!
Всеки път е така с транспорта, с обслужващия персонал, с милиционерите…

Соня Колтуклиева