Евгений Дайнов: Когато думите умрат

Cлушайки крясъците, заместили разговорите в българското публично пространство, напоследък се сещам за великолепната книга „Сапиенс“ на Ювал Харари. Според тезата на автора в самото начало на човешката история на земята е имало не по-малко от половин дузина различни видове хора (homo). Накрая останалите са измрели и сме останали само ние, хомо сапиенс, поради една причина: имали сме най-развития език. С негова помощ сме могли да обсъждаме какво, как и с кого да правим. И тъй като този най-точен език е имал и най-пряка връзка с реалността, накрая сме се оказали най-успешните човеци, обричайки на изчезване неандерталци и прочие питекантропи.

Изводът: щом в основата на нашия успех е вграден точен език, с ясно съдържание на думите и добра връзка с действителността – значи, ако „разкачим“ езика от ясното му съдържание и от действителността,

ще загазим като неандерталците едно време

Миналия път описах как Бойко Борисов успя да изгради един свят, съставен от думи, който няма отношение към света на действителността. Не всеки може това. А който може – като Борисов – се оказва, за кратко, цар в този изграден от него паралелен свят. И прогнозирах, че светът на реалността рано или късно ще се сблъска със света на думите и ще го разпилее като сутрешна мъгла.

Преди това да се случи обаче, става нещо друго. Самите думи, веднъж разкачени от действителността, втори път започват да губят своя собствен смисъл. Все по-малко описват онова, което е – и все повече просто разкриват онова, което говорещият носи в главата си.

Да започнем отново с Борисов. Като всеки човек, съсредоточил прекалено много власт в ръцете си, той по необходимост изгражда пропагандна машина, чиито думи да описват света така, че хората да бъдат постоянно убедени: да, само Той може да управлява; ако не е Той – хаос. Тъй като това никога не е вярно (още от Аристотел знаем, че не е важно кой, а как управлява), пропагандната машина е длъжна да произвежда

паралелен свят от лъжи, които да поддържат властта на Единствения

Тук обаче е заложен капан за самия Единствен. Рано или късно всички, изградили пропагандна машина в своя полза, стават жертви на същата тая машина. Знаят, че тя бълва лъжи (повечето от тях те самите са измислили и спуснали за изпълнение), целящи да увековечат тяхната власт. Но все пак започват да й вярват.

Когато синът ми беше на 5-6 години, рисуваше много и добре, както правят децата на тази възраст. И много го беше страх от слонове. Правеше следното. Нарисува силуета на слон. После го поглежда, писва „Страх ме е!“ и хуква да се крие под масата. Нищо че той самият е нарисувал този същия слон, от когото бяга с писъци.

И с пропагандата става така. Нейният източник започва да вярва, че тя адекватно описва света. И изпада във все по-нелепи ситуации.

Видяхме това в речта на Бойко Борисов на годишната среща на „Капитал“ с бизнеса и правителството. Речта му не беше посветена нито на правителството, нито на бизнеса. Посланието, което той отправи към домакините, бе толкова детинско, та чак не-смешно: „Спрете ги тия протести!“

Повярвал си е на пропагандата

Оставил се е да бъде убеден от собствените си рупори, че някаква зловеща фигура, именувана от пропагандата „Иво Прокопиев“, е организатор на протестите за Пирин и за двете лъвчета. И му отива на крака, да му каже да ги спре тия протести…

Да повярваш на пропаганда – т.е. на словесни конструкции, които нямат нищо общо с реалността, а целят единствено запазването на нечия власт – е глупаво занимание. Защото по този начин доброволно се „разкачаш“ от действителността. И, разбира се, започваш да се губиш из нея.

Воюваш не с когото трябва и – още по-важно – доверяваш се не на когото трябва. И така си оголваш гърба за всякакви ножове, както се случи и на Борисов тия дни, когато цялата пропагандна машина изведнъж се обърна срещу него с обвинения, че праща клети български лъвчета на западните дегенерати, вместо български дечица да им се радват в китния български град Пазарджик.

Тия приключения с думите не се случват само на Борисов, разбира се. В последните дни истерията покрай Истанбулската конвенция произведе обвинения към нейните защитници, че искали да разпространяват „джендър идеология“. Никой от крещящите, разбира се, няма ни най-малка представа какво е съдържанието на термина „джендър идеология“. Доколкото мога да се ориентирам, крещящите имат предвид нещо като: „Еврогейовете ще нахлуят и ще ни превърнат в обратни, като ни нахлузят джендър идеологията си…“

Ако не беше тъжно, щеше да е много смешно

Защото случаят, разбира се, е точно обратният. В страните със зряла социология „джендър идеология“ означава: онези роли на „мъжкост“ и „женскост“, които дадено общество предписва на мъжете и жените си. Например джендър идеология е момченцата да са облечени в синьо, а момиченцата – в пембяно; на момченцата да се купуват пищовчета, а на момиченцата – кукли; момченцата да ходят в панталони, а момиченцата – в роклички; мъжете да са късо подстригани, а жените – с дълга коса; мъжете да се бият по кръчмите, а жените да стоят в кухнята и да готвят.

Типична джендър идеология е традиционната българска „мъдрост“: „Жената да е непразна, печката да пуши (т.е. нещо да не й е наред), дървата да са мокри.“ Руснаците, както често им се случва, изразяват тази традиционна джендър идеология по по-хард начин: „Колкото по-често биеш жената, толкова по-вкусна супа ще ядеш.“

Та: джендър идеологията, това е пакетът от онези роли, които обществото традиционно предписва на мъжете и жените. Онзи, който не е съгласен – например е убеден, че и мъжете могат да ходят с дълга коса и да готвят вкъщи – са именно противниците на джендър идеологията.

Следователно българските истерици, които тръбят за традиционните ценности и как да пазим децата си от еврогейовете – те са ЗА джендър идеологията. Именно те искат да я запазят по нашите земи. А онези по-цивилизовани техни сънародници, които не са съгласни жената да си стои в кухнята и да бъде бита, та да готви по-вкусно – тези са ПРОТИВ джендър идеологията. Прословутата Истанбулска конвенция е точно такъв противник на джендър идеологията; а Корнелия Нинова (например) е върл неин поддръжник.

Това недоразумение е една от многото причини всеки, който чете книги поне от време на време, да недоумява какъв е този обществен писък в България по темата за „джендъра“. Щеше да е много смешно, ако обаче четящите книги не знаеха и друго. А именно: че в момента, в който думите загубят собствените си значения, преставаме да сме способни да си подреждаме отношенията помежду си с помощта на думи. Когато думите умрат, единственият обществен регулатор остава

голото, неприкрито, нагло, злорадо насилие

Колкото повече заживяваме в свят от неясни, безсмислени думи, толкова повече насилието се настанява в ежедневието ни. Единственият начин да го изгоним е да възстановим значението на думите. А това с крясък и с пропаганда не става.

Евгений Дайнов

Евгений Дайнов

http://dnevnik.bg