Кога се счупи усещането ни за справедливост

Аз не съм юрист и това е важно и почтено да се знае. Аз съм консуматор на правосъдие. Повечето българи са такива. Нормите кое е редно и кое не е са описани в религиозния морал и етика. Останалото се нарича закони. Качеството им се измерва с броя поправки или с годността им да бъдат прилагани. За рейтинга на парламента не искам да говоря, но вече сме пред проблема да се създават общи закони за частно ползване и това е страшно за обществото

Не, не се нарича лобиране! Лобирането е регламентирана дейност, различна от рушвета. У нас тя просто не е регламентирана – изобщо. И най-съвършената машина в ръцете на дивака се превръща в куп желязо. Ние сме в тази хипотеза, защото и добрите, и лошите закони се прилагат и изпълняват от хора! Точно те са под натиск, точно те са пристрастни, точно те работят по силата на неписаните правила на олигархичната омерта, която партийните велможи налагат. И аз мога да кажа любезно, че не всички са такива, че има почтени администратори, почтени прокурори, почтени съдии. И какво от това, след като цялата система изглежда, че не дава справедливост. Няма усещане за справедливост, и то отдавна. Отпреди 30 години, когато касапите от концлагерите не бяха осъдени, а се возеха в трамваите до нас.

Кой да вярва в правосъдието?

Помните ли банковите фалити? Не на КТБ, на многото банки през 90-те – 12 ли бяха,13 ли? Парите ги няма, банкерите ги няма. Някой да е в затвора? Помните ли пирамидите, които изсмукаха парите на хората като прахосмукачки? Нищо не се е променило в правосъдието, не го е имало. Босовете на мутренските групировки – някои се изпозастреляха, но никой не влезе в затвора. Имаше някаква реплика, че Цветан Цветанов ги ровел като картофи в нива… Няма осъдени.

Усещане за справедливост няма. То е „имагинерно“ понятие – като усещането за корупция. Преди скандала с апартаментите имахме само усещане за корупция, сега имаме реалност.

Отпреди 30 години нямаме справедливост

Не само при Цацаров, при неговите предшественици също. Всичките изглеждат по еднакъв начин. Проблемът не е в Татарчев, Филчев или Цацаров. Така е конструирана системата.

Днес системата сюблимира и рухва под собствената си тежест, защото гнилите дъски не държат. Ето пример. Ако утре се окаже, че на последна инстанция бившата районна кметица на „Младост“ Десислава Иванчева е виновна, ще повярват ли всички? А ако се окаже, че е невинна, ще повярват ли? И в двата случая отговорът е не! Това значи, че никой не вярва в правораздаването у нас независимо от докладите на европейски институции и държавни департаменти. Никой не вярва, че правосъдната система завършва с независим арбитър, който преценява дали са престъпени законите на страната.

Нещо повече, всеки вижда, че престъпността на бедните и маргиналните не се лекува с образование и закони, а с рокери, палежи и съборени къщи. Престъпността на големите е нелечима, защото те решават кога да спре един строеж, дали да се проучва за шистов газ, коя фирма да се „разкара“ от магистрала „Хемус“, кой да е председател на парламента, на кого да се построи частен стадион с държавни пари и т.н.

Останаха онези по средата, които имат избор да се страхуват или да не се страхуват През 2010 година станах жертва на джебчийска кражба. Дребна работа. Откраднаха коледните надбавки за хората във фирмата ми. Бе ми обяснено да не се занимавам, че няма смисъл. А аз праволинейно реших, че ще го преживея, но ако същите откраднат пенсията на някоя баба, тя е загубена. Установих виновните сам, намерих и занесох видеозапис в полицията, разпознавахме се, съдихме се с години. Сега сме 2019 година. Не съм получил парите си, но от нещо „дребно“ направих извод, че за нещо едро е направо абсурд да се чака справедливост, и то при положение че почти се самообслужих. Представяте ли си Нюрнбергският процес да бе продължил толкова – 9 години? Или Лайпцигският? Аз говоря за джебчийство. Не се оплаквам, просто давам най-смешния пример, за да покажа безсмислието на съществуването на системата в днешния й вид.

Системата има сили само да се отбранява и нищо повече, и то ако нас не ни е страх, иначе няма кой да я атакува. Страхът на юристите е, че те ще бъдат обвинени в незаконни действия, ако поискат промяна по груб и насилствен протестен начин. Страхът на не-юристите е, че ще загубят, ако не успеят да преборят системата. Ейбрахам Линкълн е казал някога: „Вероятността да паднем в борбата не трябва да ни пречи да оказваме подкрепа в кауза, която смятаме за справедлива, на мен тази вероятност няма да ми попречи.“

Та преценете вероятностите и решете дали искате децата ви да наследят този проблем. И после им кажете, че ги обичате.

Арман Бабикян

*Статията се базира на участието на автора във форума „Независим съд – свободна държава! За правото и справедливостта“, организиран от Инициатива „Правосъдие за всеки“.

http://segabg.com