Кой решава мача? Прокуратурата като „арбитър“ над съда

Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Христо Бисеров, Сергей Станишев, Николай Цонев, Емилия Масларова, Росен Плевнелиев. Общото между тези имена на пръв поглед е съществената им роля в публичния живот от последното десетилетие. Но между тях има друго сходство.

Всички те знаят, че реалната политика в България не се случва на партийни съвещания или в сградите на парламента и Министерския съвет. Случва се в прокуратурата.

Свидетелство за това са личните им сблъсъци с държавното обвинение, до които се е стигало винаги, когато току-що властта се е изплъзнала от ръцете им.

Арбитърът. И два незададени въпроса

„Всеки тича и хвърля един сигнал в прокуратурата и почва да вика: „Сезирана е прокуратурата, чакаме прокуратурата да реши!“ Всички партии това правят. Чакаме тя да ни е арбитър. Хубаво де, ама когато арбитърът стане толкова важен, че да може и да решава мачовете като във футбола…“, каза преди ден министър-председателят Бойко Борисов.

Думите му не бяха посрещнати с особен журналистически интерес. А трябваше. Защото те пораждат основни въпроси за начина на функционирането на демокрацията у нас. Такова е например питането: откога партиите, както казва премиерът, са приписали на държавното обвинение арбитърски функции? Отговор е наложителен. По смисъла си прокуратурата няма как да бъде арбитър. Такъв е само съдът. И ако обвинението може да арбитрира между политически интереси (ако се доверяваме на премиерския нюх), то това не е нищо по-различно от признание, че в България съдът е подчинен на държавното обвинение.

Ако пък съдът не е арбитър, правовата държава не би следвало да съществува. А липсва ли тя, значи мачът, за който говори министър-председателят, се решава с произвол.

Не по-маловажен е и въпросът откога прокуратурата може да решава „мача“. Отговорът изглежда като следствие на „новопридобитите“ функции на държаваното обвинение.

Уредените мачове

Доказателства, че мачът се урежда не липсват. Повечето от силните на деня през последното десетилетие са се озовавали в ролята си на разследвани след падането си от власт.

В края на 2009 г. (началото на първия кабинет „Борисов“) самият министър-председател сезира прокуратурата за изгубени от неговия предшественик Сергей Станишев секретни документи. Сигналът до Борисов беше подаден от „съвестния гражданин“ Алексей Петров. Бившият премиер на БСП се сдоби с обвинение през юли 2010 г. А делото служеше за илюстрация на една от основните тези на ГЕРБ за проваленото предходно управление.

Няколко месеца след оставката на първия кабинет „Борисов“ в началото на 2013 г., прокуратурата се активизира срещу лидера на ГЕРБ и най-близкия човек в партията му. Започнаха разследванията срещу Цветан Цветанов, прераснали в три съдебни дела, които накрая завършиха с оправдателни присъди.

Междувременно прокуратурата възобнови проверките си по случаите „Ало, Ваньо“ и „Чакъра“, по които основна мишена беше Борисов. До дела обаче не се стигна. За сметка на това осъден беше Филип Златанов, който бе записал в тефтерчето си емблематичната формула за „удряне“ на неудобни „ИФ→ЦЦ→ББ“. Там присъстваха и други две букви ДП, поправени впоследствие на числото 10. Чии са инициалите прокуратурата фактически не разследва. Вместо това загуби тефтерчето.

Докато ГЕРБ беше в опозиция на кабинета „Орешарски“, прокуратурата образува дори противоконституционна проверка срещу действащия тогава президент Росен Плевнелиев, която в крайна сметка бе прекратена. В този период разследващите се заеха и с полетите на правителствения „Авиоотряд 28“, за които Борисов беше разпитван. Самият той няколко пъти е коментирал, че обект на прокурорски интерес е било дори количеството фъстъци, изядени на борда.

Самото идване на кабинета „Орешарски“ пък се случи след аферата „Костинброд“, в която отчетлива бе активната намеса на прокуратурата – по сигнал на Мая Манолова и с медийното съдействие на ТВ7. Първоначално държавното обвинение обяви, че води разследване за престъпления срещу изборните права на гражданите и за длъжностни престъпления на служители на администрацията на Министерския съвет. Разследването приключи с един обвиняем – тогавашният главен секретар на МС и настоящ транспортен министър Росен Желязков, който впоследствие бе напълно оправдан.

Има символика и в случаите „Цонев“ и „Масларова“, в които и двамата бивши министри бяха обвинени не докато бяха част от управлението, а когато излязоха от него. Соченият за „сив кардинал“ в ДПС и заместник-председател на движението Христо Бисеров също беше привлечен като обвиняем след като му бе отнета властта в партията и парламента (на който той бе заместник-председател).

Алгоритъмът

Всички тези разследвания бяха продължително медийно употребявани, въпреки че някои от тях така и не стигнаха до съда. И ако ползваме лексиката на Борисов, това са все решени мачове. С арбитър – прокуратурата.

Думите на премиера обаче са нещо повече от обобщение на случващото се с политическите фигури в България. Те описват алгоритъм на властта, следван от всяко управление, без оглед на идеологията му. Овластените го отчитат като сгрешен модел чак когато усетят, че може да се окажат губещи. Загубили веднъж, те от опит знаят, че „мач след мач“ този, когото са произвели в арбитър ще решава в нечия друга полза. Така се оказва, че на терена има само по един играч, докато останалите са необходимите в определен момент статисти.

Полина Паунова

Полина Паунова е политически журналист в Свободна Европа.  Тя е автор на седмичния подкаст „Превод в ефир“ и рубриката „Говори Полина“.

16x9 Image

https://www.svobodnaevropa.bg