Коронавирус

Коронавирус хвърли световната политическа клика в разгула на логореята. Наивни  българи въжделеят нашенските политичеки шайки да се обединят, ала когато се обединяват, то не е за добро. Ако обединението правеше силата, двайсет парламентарни глупака щяха да правят един умен човек; сборът от професорите по физика, космология и математика – един Айнщайн.

Преди да са патология, разните там микроби, бактерии и вирусни щамове бяха литературни шедьоври:

“Любов по време на холера” от Маркес,

“Чумата” от Камю,

“Пир во время чумы” от Пушкин,

“Алената чума” от Джек Лондон,

“Щамът Андромеда” от Майкъл Крайтън,

“Калки” от Гор Видал

и перлата в короната – десетте разгулни дни

– “Декамерон” от Бокачо.

И всички те са художествена имунизация против страховите нeврози, които “щабът” на Мутафчийски патетично ни насаждаше.

Уловен в световните търговски мрежи като “Данон”, линее и бавно издъхва лактобацилус булгарикус, потурчен под име “йогурт” (видяхте ли кой кому сменя името?).

За последно “ура!” чух: “дистанциони представления”, “дистанционно обучение” и “грипна ваканция”. Благодарение на коронавирус ….

Адски смешен вирус, ей! Главният прокурор не може да го арестува, друг умник иска въоръжените сили да се намесят, но нали още нямаме F-16, вирусът си хвърка. Върна ме в детството, когато ми казваха да си мия ръцете и да си кихам в кърпичката, не срещу хората. Както едно време.

Тогава, след всенародния траур за годишнината от обесването на Левски, идваше 24 май, най-българският празник. Децата в Царство България манифестирахме; размахвахме български знаменца и пеехме:

“Върви, народе възродени,

към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

съдбините си ти поднови!

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!”

Хлапетата в царството знаехме, че думите са на Михайловски, мелодията на Пипков.

Преживях 9 септември 1944 г. и 10 ноември 1989 г., така че живях в три строя. Одъртях, ала, смешна чудесия като коронавируса не видях, макар да видях всякакви щуротии; например, когато се разрази криворазбраната демокрация, първият американеещ се начален учител, нов Киряк Стефчов, връчи на 24 май на момиченцата, вместо знаменца, бастунчета и помпони, и момиченцата заподскачаха като американски мажоретки.

В Царство България ние, седемгодишни първолачета с прехапани от старание езичета и омацани с мастило ръце, пишехме с писалки с писец топнат в мастилница дебели и тънки чертички, ченгелчета и бастунчета в нашите тетрадки с широки и тесни редове, и корици с щампованите ликове на Ботев и Левски. Още не бе масовизирано американското изобретение the ballpoint-pen (химикалката) и ние предпочитахме перодръжките, защото превръщаш счупения писец в острие на фунийка, която изстрелваш със сарбакан (тръбичката оръжие, предшественик на лъка и стрелата). Имахме часове по правопис и краснопис (калиграфия). Учехме се на “писмо и четмо” на възрастта, в която сегашните деца не четат, а чатят (they chat like chatterboxes). И се масовизира вторичната, т.е. функционалната неграмотност; минат ли три секунди, престават да разбират какво четат и какво чуват.

Ние, четящите скорозрейки знаехме наизуст какво казали Ботев и Левски, но четяхме каквото ни падне. Попадна ни Робърт Бърнс, поетът на шотландците, който ни подейства като single malt scotch, когато Владо Свинтила преведе стихотворенията “Финдли” и “В цъфналата ръж” и български певачки и певаци им се нахвърли като орда башибозук, неразбирайки, че Бърнс не е за устите им лъжица и без да питат Владо Свинтила, отнесоха се с него като към текстописец на гнусните им клипове.

Когато признателните шотландци посмъртно изваяли паметник от скъп черен гранит на Робърт Бърнс, бедната му майка казала:

– Роби, Роби, ние поискахме хляб, те ни дадоха камък.

Неотдавна годишнината от обесването на Левски бе почетена с различни инициативи; ученици и ученички четяха инфантилно бездарните си творби, които наричаха есета и стихове, кметове и кметици рецитираха папагалски заучени баналности. Но словeсно слабите дечурлига излязоха силни русувачи, певци, гайдарчета и гусларчета. Защо е така, не зная. Претендира, че знае Готхолд Лесинг (Laokoon: Oder, Über die Grenzen der Malerei und Poesie).

Цитирана беше и биографката на Левски Мерсия Макдермот, чието име (пуста английска фонетика!) се произнася Мърша М’кдърмът. Младежи, които не четат, а чатят, казваха какво биха запитали Дякона, ако го срещнеха.

Аз, старецът, бих го запитал къде му е гробът и защо написал в тефтерчето си „Народе” с четири въпросителни, приличащи на бесилки. Какво означава тази главоблъсканица от четири питанки ????

Къде му е гробът днес никой не знай, днес никой не знай; Николай Хайтов сочеше подземието на черквичката „Света Петка“ в подлеза между ЦУМ и „Шератон”, историците казаха „Кой знай”. И аз не зная, и аз съм безсилен пред главоблъсканицата с четирите питанки. Единствени д-р Дариткова и освирканите Йорданка Фандъкова и Цвета Караянчева знаят всичко. Персоните, които оплюха изпадналите в безизходица медсестри, са политически мърши, съскащи и плюещи злъч.

Чини ми се, че едничък П. Р. Славейков разгадал енигмата с четирите питанки на Дякона:

Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

„Аз не зная!“ „Аз не мога!“ – общ е глас,

И не знаем, не можеме, не щеме

да работим за себе си със време.

Само знаем и можем, и щеме

един други злобно да се ядеме…

Помежду си ихи, мирни, покорни…

Все нас тъпчат кой отдето завърни,

щот сме туткун, щото не сме кадърни…

Всякой вика: яман ни е нам хала,

а всякому мерамът е развала…

Не сме народ, не сме народ, а мърша,

пак ще кажа и с това ще да свърша…

П. Р. Славейков ни укорява в бездействие. Ала той подбуди към действие софийската не четяща, а чатеща младеж и тя вандалски откърти и открадна бастуна на сина му Пенчо от паметника на площад „Славейков“.

Край на тази писаница.

ДИМИТРИ ИВАНОВ

https://www.segabg.com/

loading...