КРИЗАТА И ДРАМАТА НА ТОЛЕРАНТНОСТА

Днес над Варна грохота на няколко пъти ниско прелитащи изтребители разтревожиха не на шега народонаселението, все още преживящо остатъците от великденската софра. Небето над града и морето се кръстосва от неканени от народа НАТО-вски самолети и една малка провокация може да ни потопи в изпепеляващ смерч. Замирисва все повече на…война!

Живеем вече в кризисно време и излизайки от една криза, тази на Ковид 19, навлязохме в следващата – на военните конфликти. Сведетели сме отново на преследвания от типа „лов на вещици”. За сега основно в медиите и социалните мрежи. Тези преследвания се развиват, когато институциите са отслабени и без авторитет, което способства за образуване на групи от хора, способни напълно да ги изместят.

Лумне ли този буен огън, магистратите се вцепеняват, населението е подплашено, политическото управление разстроено. Правото вече не се спазва, икономиката замира, семействата загубват своята сплотеност, а улиците оживлението си. Всичко е крайно объркано, всичко традиционно се руши. Без оглед на съсловност, класовост и богатство, всички са налегнати от предстоящото бедствие. Онези които вчера погребваха, днес или утре може да бъдат погребани. Изказването на състрадание е опасно. Законите на природата и взаимната любов са на заден план. Разделението е вече между деца и родители, съпрузи, братя и приятели. Разрухата на институциите изличава йерархическите и функционални различия.

В момент на криза и разстройство на обществото, падежите и сроковете на промените се съкращават драстично. Именно тогава се появяват „преследвачите”, които винаги успяват да наложат убеждението, че малък брой индивиди и дори един са в състаяние да навредят изключително много.

Злосторниците успяват да неутрализират цялото общество. Анормалността тържествува, като уязвими са всички. Хората, отдалечени в двата полюса от средния социален статус са най уязвими. Освен слабите физически и социално, застрашени са и най – могъщите и дори управляващите. Често самите те са в „окото на бурята” и маргинализацията им показва турболентността на социума. В нормално време богатите и управляващите се радват на привилегии и протекции, каквито ощетените нямат, но тук иде реч за криза, а не за нормалните обстоятелства. И най-беглият поглед към историята показва, че риска към насилие и умъртвяване е статистически по-висок за привилигированите. Защото масите се обръщат именно към тези, които са имали изключително влияние върху тях.

В политиката е станало почти банално да се казва, че света се управлява от общественото мнение. Мисленето на масите е колективната посредственост и се изразява от хора подобни на тях, които се изказват спонтанно от тяхно име в медиите. Именно те ще бъдат мишената на гнева им. Някои ще намерят за скандално богатите и могъщите да бъдат причислявани към колективно преследваните, наравно с бедните и слабите. За тях явлението не би следвало да се отнася, но упражняваното от тях насилие и манипулиране заплашва с обратна сила да ги сполети по време на криза. И това е свещенният бунт на онеправданите.

Въпреки неистовите усилия на всички международни и национални институции за популяризиране идеята за толерантност във времето ни, наситено с войни, насилия, конфликти, агресивност и неоправдани страдания, те се оказват напразни. Опита да се слепят парчетата на разбитите ценности продължава да е неуспешен. Всички ние продължаваме да имаме претенциите, че приемаме сериозно целите на хуманизма, но практиката не показва друго в кривото си огледало, освен омраза, егоизъм, завист и тирания.

Крещящото противоречие иде оттам, че никоя идея не е била разигравана тъкмо по правилата на всяка драма през цялата ни човешка история, а именно чрез предизвикване и преодоляватне на конфликти.

Всъщност тази прекрасна идея се омърсява най-много от практиката. Темата за толерантноста е пренасяна към болезнената с остротата си тема за свободата. Защото именно тя е изконно условие и цел на толерантноста. А това означава да бъдем себе си, да признаваме правата и свободата на другите да са такива – да изглеждат различно, да мислят и говорят различно, да се затварят в „своето”, или да се обвързват с „чуждото” заради общ интерес. И това да става напълно доброволно при преодоляване на сложния компромис в сблъсъка на различностите.

Така бихме стигнали до „удоволствието от многообразието”, според Монтен. Разбира се идеалната обич си остава идеалния мит, като безконечния диалог на различията би следвало да се осъществява като честен двубой.

В тази връзка възникват множество въпроси: Трябва ли да бъдем толерантни към нетолерантните? Или ставайки нетолерантни към тях се превръщаме в насилници? Не е ли твърде висок скокът от принудата да търпиш другите, та чак до обич към тях? Възмездима ли е толерантността, или като всяко донкихотство е една налудност? На тези въпроси има много отговори, но всеки си има светоглед, за да стигне до хоризонт, от който се открива още по-голяма необятност…

Военните конфликти, икономическото неравенство и глобализацията, протичаща под девиза „Свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали“, предизвикват истинско миграционно цунами, което залива предимно проспериращия Запад. На страдащите хронично от демографски дефицит развити държави и на мултинационалните концерни са необходими все повече работни ръце.

В рамките на Европейския съюз е налице преливане на работна ръка от по-бедните източноевропейски страни към по-богатите на Запад, но явно в недостатъчна степен.

Войната в Украйна днес ще е основния донор.
И може би пред заплахата за взаимно унищожаване след приключване на поредната война отново ще се върнем към „мирното съвместно съществуване” от времето на Студената война, когато и от двете страни на барикадата бе налице въоръжено спазване на статуквото и ненамеса във вътрешните работи на държавите, както и делово сътрудничество – макар и принудително…

Светослав Атаджанов