КЪЩИ, МЕБЕЛИ, ПИЖАМИ

Вече близо три години си живеем по къщите, по апартаментите, дворците, по колибите и кошарите. От пандемията къщите ни станаха роднини, станаха ни най-близки хора. Ще ми се да кажа, че са и наши затвори и психиатрии, ама няма да го направя, защото си обичам къщичките – всичките си досегашни обиталища обичам. И от уважение към хората, които също си обичат къщите, няма да кажа лоша дума за местата, в които сме се скрили и потулили.

Докато живеехме някога – мноого-много отдавна в Ловеч, аз спях в кухнята. В холчето спяха нашите, а спалнята беше непалената стая.

Винаги има по една-две непалени стаи в човешките къщи. Като ги отвориш, и те лъхва на чистота и студ. И веднага затваряш вратата.
Върху спалните на тези премръзнали стаи обикновено има кукли с бели рокли, които заемат поне една трета от спалнята.

Непалените стаи са като северната страна на живота ни – лъха на липсващо слънце.
Та за кухничката в Ловеч.
Питайте ме сега как е била обзаведена, какво имаше в нея – не помня. Абсолютно нищо не си спомням. Като мъгла и пара над вряща тенджера ми е всичко. Само една басмяна завеска, драперийка – къдрава, с точки по басмата, под мивката – това ми е цялата конкретика за кухничката.

Обаче иначе помня себе си там. Помня съненото си телце на диванчето, сънените си очи на прозореца, заатрупан от сняг, също ги помня. И най-вече – облъхнатите, лизнати от горещината на печката ръце и дори мириса на леко опърлено. Краката, обути с вълнени чорапи, които ме стягат на кокалчетата, също са ми пред очите. Как чета книги си спомням, как им изглеждат ръбовете и подвързиите, но не кои са книгите.

Изобщо имам усещане за себе си в къщата, не за някакви мебели, столове, спални, полилеи, а за себе си по отношение на тях. Даже без всякакво отношение към тях.
От първата си студентска квартира помня само едно котлонче и бърканите яйца върху него.

От втория апартамент в Ловеч имам влакове в ушите си. Стаята ми гледаше към жп линията и докато живеехме там, не спрях да пътувам с тия влакове наум. Всяка нощ – Ловеч-Троян или Ловеч – Левски. Как не умрях от пътуване с влак и от безсъние… Откачена работа.

Още по-откачено беше, че от апартамента по цял ден гледах фазани, зайци и грозде. Лозята бяха под носа на блока, веднага след жп линията, и бяха пълни с фазани и зайци. Тогава видях заек да ходи на два крака и да се заканва с пръст на друг заек, видях фазан – мъжки, шарен, да ляга по гръб и да сваля с ноктите си гроздови зърна и да ги яде.

И през цялото време в душичката ми трептеше ловецът, кучето, хищничето.
В София първо живеех на хотел, но не си спомням толкова стаята в хотел „Орбита“, а прозорците на Японския хотел. Зяпам Японския хотел и си мисля, че духът ми е някъде в Япония. Звездите понякога ми се провиждаха като йероглифи.

Не обичам разместване на мебели, нови мебели също не обичам, идеите за нови мебели ме плашат. Искам кое както си е, така да е во веки веков.
И защото сега пандемично и карантинно сме по къщите си, усещам как намаляват дрехите ни, стопяват ни се дрехите. Гардеробът ми изтънява и вече ми стигат една тениска и едни къси гащета. И едно черно долнище на анцуг понякога. Черното долнище е със сини кантове.

Модата, дааа – модата, ако сте забелязали, вече съвсем се доближава до пижамите. Цветовете са инфантилни, животинчета и цветенца са изобразени по тях. Костюмите на звездите по телевизорите са досущ като пижами.

И си мисля, че това никак не е случайно. Че като ни пробутват пижами и нощници за мода, искат да ни внушат, че отвън, на пътя, и вътре – в стаите, ние все сме деца. Деца сме и трябва да се пазим и да не ходим никъде.
Тъжен съм. Непалените стаи стават много, пижамите – също. И мебелите са целият ни свят.

Ако зависи от моя милост, бих продал всичките мебели на земята и с парите бих купил пейзажи.
Усещате ли накъде ме избива? Пак към мене, към метафори ме избива. А метафорите можеш ли да ги разместиш, можеш ли да ги продадеш като мебели?

Ако вие обаче обичате новите мебели, разместванията, промените и всичко по-нататък, свързано с това – направете го и изобщо да не ви пука.

Николай Милчев