Либерализъм срещу демокрация

Какво свързва Антонио Грамши, Карл Шмит и Шантал Муф

Толкова сме свикнали с термина „либерална демокрация“, че не забелязваме как той се опитва да съчетае две, на практика, несъвместими понятия. Либерализмът и демокрацията съвсем не са толкова близки, колкото първосигнално изглежда. Либерализмът, особено във варианта му от последните петдесетина годинаи, абсолютизира индивидуалното начало във всичките му проявления. Отнася се крайно подозрително към всяка една общност. Възхвалява пазара. Отрича държавата. И е напълно закономерна любовта, която днешните либерали изпитват към философията на Маргарет Тачър, според която няма такова нещо като общество, а има само индивиди с техните семейства.

А сега да си припомним какво значи демокрация. Власт на народа. Не на елитите, били те просветени или богати. Не на отделните индивиди с техните гениалности или мании. В демократичните общества се случва това, което иска народът. Или поне мнозинството от него. Именно този факт беше забравян или умишлено премълчаван през последните десетилетия. Нещо повече, либералните елити правеха всичко възможно, за да наложат в общественото съзнание тезата, че ако поставяш интересите на народа пред тези на индивида, ти си един лош популист. И даже нещо по-лошо, ти си потенциален авторитарист и дори тоталитарист. Убога представа наистина, но свърши работа. Манипулирани непрестанно в продължение на половин век, повечето хора наистина повярваха, че тези, които искат да защитят интересите им, са едни крайно лоши популисти. Освен това, възпитаваните в каноните на либерализма хора, интернализираха философията на Тачър и също почнаха да повтарят, че няма такова нещо като общество. Настроиха се крайно подозрително към всякакви общности и общностни действия. И фанатично повярваха в либералната догма, че могат да успеят, само в случай че разчитат единствено на себе си. Ето така демокрацията, на практика, беше унищожена. Защото не може да има власт на народа там, където всеки е сам за себе си.

Разбира се, представата, че човек успява основно благодарение на личните си усилия, е дълбоко невярна. Това е идеята, спусната от елитите и имаща за цел да залъже простолюдието. С много малки изключения успехът са дължи не на индивидуалната „гениалност“, а на произхода и контактите. Ако си роден в семейство на богаташи, шансът ти също да бъдеш такъв е несравнимо по-голям, отколкото ако майка ти и баща ти са ватмани или начални учители. Така че култът към всесилния индивид силно кънти на кухо. Никакви гениални индивиди не успяват. Успяват малки, но добре сплотени елитни общности. Чиито членове изповядват либералните идеи, естествено. Именно тези хора и управляват. Както политическия, така и икономическия живот. Само че това няма нищо общо с демокрацията.

Философията на либерализма на практика облагодетелства малко на брой привилегировани индивиди. А народът, за когото се предполага, че управлява, всъщност е безгласен наблюдател на възхода на лицата, изповядващи либерализма. Тоест, живеем в действителност, която не е особено демократична. Даже никак. Но пък е либерална. Изцяло. Всичко, за което либералите призоваваха през последните десетилетия, отдавна е факт.  Пазарът е абсолютен господар. Държавата се е превърнала в безгласна буква. В сферата на личния живот всеки е свободен да бъде такъв, какъвто иска – мъж, жена, полумъж, полужена или нещо съвършено различно, невиждано и нечувано досега. Ако пък някой се опита да се пошегува, дори и най-добронамерено, с подобни „избори“, моментално бива нарочен за „не-човек“.  Защото политическата  коректност отдавна властва над света. Демокрация може и да няма, но политкоректността е навсякъде.

На практика господството на либерализма в идеен план означава власт на привилегированите елити над всички останали. Да, регулярно се провеждат избори. Да, в парламента има управляващи и опозиционни партии. Да, управляващи и опозиция сменят местата си. Но нищо от това не променя същностно основната картина. А тя показва как без значение коя партия е на власт, всяка една от тях защитава интереса преди всичко на елита в ущърб на работещите хора. Да, десните и левите партии не са напълно идентични. Има известни различия в провежданите от тях политики. Но в крайна сметка свръхзадачата и на едните, и на другите е да се грижат за интереса на елитите. Особено на транснационалнитеИ неслучайно през последните години все по-трудно различаваме традиционните леви от традиционни десни. Тъй като всички се скупчиха в центъра, всички се обявиха за непоколебими либерали, хората, разбираемо, започнха да търсят алтернатива. Както в областта на политическата практика, така и в областта на политическата теория. При това не само в настоящите им измерения. На засилен интерес се радват автори, чиито теории са били популярни още в средата на миналия век. Говорим за автори, които са изповядвали съвършено различни възгледи. Били са част от противоположни политически семейства. И ако има нещо, което ги обединява, то е критичното им отношение към статуквото на либерализма. Защото без значение дали са с десни или с леви разбирания, тези мислители убедително доказват, че либералната матрица има много малко общи черти, ако изобщо има някакви, с демокрацията.

За да илюстрирам максимално добре тази концепция ще дам пример с двама   мислители, които обикновено биват разполагани в двата противоположни краища на политическия спектър – Антонио Грамши и Карл Шмит. Грамши е един от създателите на Италианската комунистическа партия през 1922 г., а две години по-късно става и нейн лидер. През 1933 г. германецът Карл Шмит, който вече е добил популярост като философ на правото и политиката, става член на нацистката партия. Макар че прекратява активното си сътрудничество с нацистите през 1936 г., противниците на Шмит не спират да напомнят тези тъмни моменти в неговата биография. Същите моменти присъстват в биографиите и на други велики умове от онова време, като Мартин Хайдегер, например. Заради активната си антифашистка дейност, Антонио Грамши е арестуван и осъден от италианските власти. Именно в затвора той развива основните си политически идеи, които намират място в наречените по-късно „Затворнически тетрадки“. Най-известната му концепция, която продължава да бъде дискутирана десетилетия след смъртта на Антонио Грамши, е тази за културната хегемонияИталианският мислител задава въпроса защо при положение, че толкова много хора по света живеят зле и са жертви на постоянна експлоатация, толкова малко от тях се опитват да променят живота си, да се преборят за кардинална смяна на системата. Авторът открива отговора във „фалшивото съзнание“ на хората на наемния труд. Вместо да се стремят към радикална промяна, към революция, която ще направи живота им по-добър, те приемат като свои идеологическите постулати на управляващите класи. Поддават се на националистически призиви, стават жертви на консуматорската култура, развиват егоистичната философия на индивидуалния успех с цената на всичко. Именно тук е разликата между хегемония и диктатура, обяснява Грамши. При диктатурата управляващите използват грубото насилие, за да принудят управляваните да им се подчиняват. Този подход води до успех, който обаче почти винаги е краткотраен. Управляващите печелят много повече, когато поставят ударението не върху насилието, а върху убеждението. Целта е не просто да бъдат накарани хората да се подчиняват на зададените правила. Голямата цел е хората да повярват, че това са единствените възможни правила и че тяхното безпрекословно спазване, а не отричането им, би могло да донесе успех. Ако властта успее да направи това, ако успее да изгради подобен консенсус, тя ще се чувства много по-сигурно, отколкото ако разчита основно на наказания и репресии. Управляващите класи разполагат с неограничен брой възможности, за да формират у гражданите подходящите мисли. На страната на властта са образователната система, църквата, основните средства за масова информация. Главната задача по убеждаването на масите в изначалната правота на статуквото е поверена на интелектуалците, напомня Грамши. Те определят общественото мнение, те диктуват модата в мисленето и поведението, те определят кое е престижно и кое остаряло. Затова работата с тях е толкова важна. Преди да убедят масите в правотата си, властимащите трябва да спечелят доверието на интелектуалците. Оттам нататък нещата стават много по-лесни.

Според Грамши, за да се противопоставят на всичко това, потиснатите класи, най-вече пролетариатът, трябва да формират своя собствена култура и да излъчат интелектуалци от собствените си среди. Само така културната хегемония на елита може да срещне достоен отпор от страна на експлоатираните. Ако няма успешва контрахегемония, убеден е Антонио Грамши, не е възожна никаква кардинална трансформация на обществото. В този  аспект италианският мислител се различава силно от вулгарните марксисти, според които единственото, което има значение, е развитието на икономиката, а културата има само второстепенна, спомагателна роля. Ако потиснатите не създадат своя собствена културна хегемония, никакви „железни исторически закони“ няма да ги освободят от господството на експлоататорите, твърди Грамши.

Концепцията на италианския мислител за хегемонията е тясно свързана с неговата представа за това какво всъщност представлява либералната държава. За него държавата не е само и единствено правителството. Грамши включва в понятието „държава“ два основни компонента. Първият обхваща политическите институции, т.е. държавния апарат, армията, полицията, правораздавателната система. Вторият компонент са структурите на гражданското общество – синдикати, семейство, образователна система. На теория това са две коренно различни сфери. На практика обаче, убеден е Грамши, между тях има много общи черти. Според него либералната държава управлява двояко – чрез принуда и чрез съгласие на управляваните. Политическите институции осигуряват принудата, а гражданското общество се грижи да бъде установено съгласието.

Състоянието на „неправителствения сектор“ в България, на българското „гражданско общество“ е отлично потвръждение на възгледите на Антонио Грамши. „Неправителствените“ организации, особено тези, чиито ръководители имат /не/скрити политически цели, изпълняват важна функция  в защитата на интересите на либералните елити. Прикрити зад маската на „експертността“ и „независимостта“, подобни индивиди озвучават упорито идеите на привилегированите класи. И няма нищо изненадващо в това, че ключови фигури от неправителствения сектор в някакъв момент стават част от изпълнителната власт, после отново се прибират в NGO-тата, после пак са във властта и така….до края на света. Любопитното е, че либерално-политическите НПО-та, които до полуда говорят за своята любов към демокрацията и откритостта, всъщност са едни доста затворени структури. По същество става дума за елитарни организации, които не се отчитат пред никого, освен пред донорите си. Ръководителите им не се явяват на избори и в същото време искат да участват при вземането на всички основни политически решения. Дълбоко в себе си не вярват в демокрацията и се отнасят крайно скептично към способността на обикновените хора да участват в управлението на страната. Според тях политиката трябва да бъде оставена в ръцете на „знаещите“, на „експертите“. Останалите могат да правят каквото си искат, но в никакъв случай не бива да пречат на „експертите“ да управляват. Тоест, да бъдат така добри да оставят политиката на тях. Силно либерален е този възглед наистина, особено с насърчаването на хората „да правят каквото си искат“. Само че не е особено демократичен. Даже никак не е. Защото изначално изключва народа от политиката и я оставя в ръцете на тесен „експертен“ кръг.

Това изключване, разбира се, не е феномен на нашето време, макар че днес то достига застрашителни размери. Изваждането на народа от политиката датира доста отдавна, както датира отдавна и съпротивата срещу този процес. Съпротива както на теоретично, така и на практическо ниво. През 20-ти век един от най-популярните критици на либералната представа за политическото е именно Карл Шмит. Германският мислител е убеден, че идеологията на либерализма атомизира обществото, превръща го в смес от откъснати индивиди и по този начин премахва възможността за правене на истинска политика. Защото в политиката трябва да участват всички, т.е. целокупният народ. Много важен момент в разсъжденията на Карл Шмит за политиката заема опозицията „приятел – враг“. Тъкмо върху нея се градят всички политически действия. Ако тази опозиция изчезне, изчезва и истинската политика. Либерализмът заменя това ярко противопоставяне с безлични легални процедури, негодува Шмит. За либералите важна е не истинската битка, а съглашателството, постоянните компромиси, отказът от решителни действия. Либералната теория постулира, че ролята на държавата се състои в това да постига баланс между интересите на различните групировки, били те политически или икономически. Според Шмит обаче предназначението на държавата е съвсем различно. Тя трябва да изразява народната воля, народното единствено, а не да е безличен балансьор. Тук Карл Шмит стига до наистина скандалната за всеки либерал теза, че истинското изразяване на народната воля може да стане посредством диктатура, а не чрез средствата на парламентаризма, които много често са крайно неефективни. Шмит не се ограничава само с теоретизиране. През 1932 г., т.е., малко преди идването на нацистите на власт, той открито призовава германския президент да суспендира конституцията и да приеме диктаторски правомощия. Защото това е единственият начин страната да бъде спасена от стремящите се към властта десни екстремисти – нацистите, и левите екстремисти – комунистите. Когато обаче това не се случва и партията на Хитлер започва да управлява, Шмит става нейн привърженик и член. Според едни това е класически опортюнизъм и обикновено слагачество, според други е логично продължение на възгледите на германския мислител относно нежизнеспособността на парламентарната демокрация и необходимостта от силна власт.

На фона на тези симпатии към нацистите наистина изглежда пародоксален фактът, че след края на Втората световна война влиянието на Карл Шмит не само не намалява, а напротив – с течението на годините се засилва. Симпатиите на десните и консервативни интелектуални и политически  кръгове към неговите идеи е разбираема. По-интересно е защо и леви мислители го изучават задълбочено, и имат определено положително отношение към много от тезите му. Една от основните причини да се обърнат към Шмит е желанието им да атакуват либерализма, т.е. идеологическото оправдание на капитализма, с аргументи, по-различни и по-модерни от класическата критика, развита от Маркс и Енгелс. Този стремеж не датира от днешните времена. Още в началото на 30-те години представители на Франкфуртската школа дискутират оживено написаното от Шмит. В своята книга „Произходът на немската трагическа драма“ Валтер Бенямин използва идеи на Шмит, развивайки разсъжденията си за възгледите за суверенитета през 17 век. Ото Кирхмайер и Франц Нойман са заинтересовани силно от концепцията  на своя сънародник за политическото като израз на опозицията „приятел -враг“ и за необходимостта от хомогенност на обществото.

В по-ново време особен интерес към възгледите на Шмит проявява белгийската социоложка Шантал Муф. Тя е сред най-видните представители на съвременната неортодоксална левица и не се страхува да пропагандира необходимостта от „ляв популилъзм“. /Особено интересна в това отношение е книгата й „For a Left Populism“, 2018/. Подобно на Шмит и Шантал Муф негодува срещу „деполитизацията“ на политиката, срещу превръщането й от борба на идеи в някакво поле на съглашателството, често напълно безпринципно. През 1999 г. под нейна редакция излиза сборникът „Предизвикателството на Карл Шмит“. Ето както пише Муф в началото на сборника: „Защо трябва да четем Карл Шмит днес? Уместна ли е неговата концепция за политическото „приятел-враг“ в нашето „постполитическо време? Могат ли либералните демократи да научат нещо от неговата критика на либерализма? Актуална ли е неговата теория за суверенитета в един глобализиран свят?“ Отговорите на тези въпроси търсят авторите в сборника, като всички те принадлежат към Лявото в различните му измерения. Целта е не само да бъдат за пореден път дискутирани основополагащите идеи на Карл Шмит. Другата, не по-малко важна задача е, посредством неговите тези да бъде направен опит за преодоляване на кризата на Лявата мисъл.

В редица свои следващите творби Шантал Муф отправя критики към либералната политология и либералната политика, които са твърде сходни с критиките на Шмит, огласени половин столетие по-рано. Във „For a Left Populism“ Муф пише: „Да, все още говорим за „демокрация“, но тя е сведена до либералната си съставка и означава единствено провеждането на свободни избори и защита на човешките права. Това, което заема централно място, е икономическият либерализъм с неговата защита на свободния пазар, а много аспекти на политическия либерализъм се поставят на втори план или изобщо са елиминирани. Именно това имам предвид, когато говоря за постдемокрация“. Според Шантал Муф политиката се е свела до размяна на местата в управлението между лявоцентристки и дясноцентристки партии, които, общо-взето, изповядват едни и същи възгледи. „Експертността“ е заменила истинската борба на идеи. А от това най-много страда демокрацията, убедена е Муф. Не е възможно да има политика, ако го няма ясното разграничение между „ние“ и „те“, твърди белгийската мислителка. Като в случай „ние“ е експлоатираното мнозинство от народа, а „те“ са привилегировиянт елит. Необходимо е да бъде разрушен постполитическия консенсус между център-дясното и център-лявото. И, разбира се, необходимо е да бъде назован противникът. Това означава окончателно скъсване с догмата за „разбирателството“, за „консенсуса“, на който толкова силно държат днешните либерали.

Именно в тази точка най-силно се доближават възгледите на лявата Шантал Муф с тези на десния Карл Шмит. Той също държи на ясното разграничение, като при него това е опозицията „приятел – враг“. Германският мислител също така вярва, че политика, оснавана единствено на „разбирателството“, не е никаква политика. По-скоро е бакалско съглашателство. А подобни действия в крайна сметка водят до тоталното отслабване на държаватаДържавата има смисъл, твърди Шмит, само когато е в състояние да защитава своите граждани. Докато държава, завладяна от либералната идеология, от политиката като съглашателство, престава да изпълнява тази роля. Тя се превръща в безгласен заложник на интересите на различните групички, които са я колонизирали. И, съответно, народът отново остава беззащитенТой е пропъден, за да могат групите по интереси спокойно да се споразумяват.

Темата за силното лидерство също сближава вижданията на Карл Шмит и Шантал Муф. Вече споменахме идеите на Шмит за диктатора, който в определени моменти е по-добър изразител на волята на демоса, отколкото парламентарната демокрация. Още през 1921 г. Карл Шмит издава книгата си „Диктатурата“. В нея той се връща към времената на древния Рим, когато временната диктатура е ефикасен отговор на извънедното положение. Шмит изказва и възхищението си от болшевишките ръководители, заради тяхното разбиране на диктатурата като временна мярка по пътя към комунизма. В книгата си „Политическа теология“/1922/ Карл Шмит развива идеята за диктатора  като суверен, способен най-добре да въплъти народната воля.

Шантал Муф, разбира се, никъде не говори за диктатура. Тя обаче също подчертава, че ако едно движение иска да има успех, то трябва да има силен лидер. И изобщо не е задължително силното лидерство да означава потискане свободата на народа. За Муф лидерът, особено в левите формации, трябва да бъде „пръв сред равни“. Освен това няма как да бъде проявена колективната воля, ако  не се материализира в думите на лидера, смята социложката. Шантал Муф засяга и един, изключително дискусионен в средите на левицата, въпрос. Този за национализма.  Според класическото ляво мислене, което през последните десетилетия е почти неразличимо от либералното, национализмът е крайно отрицателен феномен. И всички леви трябва да стоят колкото се може по-надалеч от него. Това, разбира се, е огромна грешка, защото благодарение на нея темата за националното чувство е подарена на десницата, особено на крайните й варианти. Все пак, някои от по-умните леви мислители, като Шантал Муф, явно осъзнават колко глупави са такива подаръци. В книгата си „For a Left Populism“ тя пише, че стратегията на левия популизъм в никакъв случай не бива да пренебрегва националната идентификация на хората. Естествено, Муф допълва, че ударението трябва да бъде поставено върху възможно най-егалитарните аспекти на националната традиция.

Карл Шмит поставя националната идентичност в центъра на своите разсъждения. За него тя е над всичко останало. Когато говори за необходимостта от хомогенност, той има предвид именно националните характеристики. Конкретният човек има смисъл само тогава, когато е част от една национална общност. Няма такова нещо като „космополитен“ или „глобализиран“ гражданин, твърди Шмит. А дори и да има, това е само някакво, подхвърляно от вятъра на случайността, безсмислено листенце. На думи либерализмът възхвалява индивида, но зад елейните слова се крият озъбените физиономии на частнте интереси и икономическите групировки.

Либералният коспомолитизъм е особено неприятен на Шмит, защото унищожава силните държави и така, на практика, прави невъзможно създаването на стабилен международен редПодобна ситуация широко отваря вратите пред появата на една единствена суперсила, която нарежда на останалите държави, отслабени от либералната идеология, как да се държат. Според Карл Шмит единствено конгломерат от силни държави е в състояние да предотврати подобен негативен сценарий. Това виждане прави германския мислител особено актуален днес, когато коронавирусното време показа необходимостта от силна държава, както и факта, че никакви наднационални институции не могат да заменият функците й по опазване живота и здравето на хората.

Петър Волгин

infacto.bg

loading...