МАКЕДОНСКИ ПАТРИОТИЧНИ ИГРИ

Преди малко, след повече от пет часа заседание, държавните ни и партийни мъже и жени решиха за Македония.

Решиха същото, каквото бяха решили преди няколко години – да защитаваме нашите български интереси и интересите на българите, живеещи в Македония. Според както ги разбираме ние тука, в София.

По тоя повод Десислава Атанасова изпя химн в прослава на ГЕРБ и герберската мъдрост, която била положила основите на всичко това още 2017 година.
Сега ѝ е паднало да си прави партийна реклама.

Наредени на една линия, по средата с герба и знамето, първенците ни изглеждат като непробиваема стена – едни по-разкрачени, едни по-високи, други – по-ниски, едни – намусени, други – взрени в бъдещето, но всички са бетон – Македония ще почака.

При такова желязно единство какво да прави човек, освен и той да стане желязноединен?
Аз обаче си мисля друго. Мисля си, че грешим, дълбоко грешим, като оставяме около ръцете и шията ни да се увива въжето на историята, и то въжето на неосъщестената ни, най-кървава и изпепеляваща история. Въжето на неслучилия ни се идеал и блян – единството на изконните български земи. Оставихме миналото, раните, болката и комплексите да ни замъглят погледа.
Няма да припомням нищо от трагичната и величава участ на тези български земи, които сега се наричат Северна Македония. Нито ще се оправдавам, че не приемам днешното консенсусно решение. Не приемам да се държим така, защото с инатлък и бабаитстване, па макар и представени като висш патриотизъм, добра и умна политика не се прави.

Питам се – като не преставаме да се ровим във времената на Кирил и Методий, като не преставаме да повдигаме костите на Самуил и ослепените му войници, какво се надяваме да направят хората от Вардарско? – да си скъсат утре учебниците и да почнат да зубрят нашите? Кога и къде по света става това? Кога в живота е ставало? И кога ще се случи – след пет, след десет години или никога? Формалният акт е едно, катарзисът, истината и времето – нещо съвсем друго.
Искаме да кажат, че Гоце Делчев е българин. Кога ще стане това? И като го кажат, от това Гоце Делчев по-българин ли ще стане? Не ми се вярва.

Искаме да кажат, че езикът им до 1944 година е бил български диалект. И като го кажат, дали ще започнат да пишат от утре на съвременен български език? Не ми се вярва.
Виждали ли сте как се държи човек, притиснат в ъгъла? – Почва да рита и да се отбранява – това прави човекът в ъгъла. Понякога вика и се надява някой друг да го чуе.
Само искам да вметна – аз, с ума, с душата и сърцето си, знам истината за Македония. И за Кирил и Методий, и за Самуил, и за езика знам. Знам и за хилядите убити българи, загинали с отворени очи за Македония.

Но знам, че истина със сила трудно се налага. Тънка работа е истината, душевна и духовна работа е тя. Единството и монолитността често я плашат.
Дядо ми Драган е бил няколко години в Македония. Учителствал е там през четирийсетте години на миналия век, по време на Втората световна война. И има много снимки от там. Има една снимка, която и до ден днешен ми разбива сърцето – снимал се е с учениците си и за да не изглежда по-висок от тях, е коленичил. Малките му ученици – остригани, остриган и той, и той коленичил между тях. На това аз му викам любов.

Хубаво, обаче ние искаме македонците да ни обичат днес. Мразели ни били днес и затова са виновни комунистите, Коминтерна, сърбите, югославяните, Тито, Сталин, Георги Димитров и който още се сетите. Всички са виновни освен монолитниците, които ни управляват вече трийсет години. Братя сме били по кръв и затова македонците трябва да ни обичат.
Ние тука преди години се изпотрепахме за по декар и половина земя, трепем се всеки ден по села, градове и паланки, сърдим се и се караме, късаме връзки и любови за нищо, ама искаме македонците да ни обичат веднага и ако може – вечно. Иначе няма Европейски съюз. А в Европейския съюз, както знаете, прелива от любов.

Така, както сме я подкарали, няма да стане, повярвайте ми – любов с ултиматуми и работни комисии не става. Поне на мене не ми е известно.
А иначе партиите го правят, защото така им изнася. Изнася им да играят патриотични македонски игри, да ни ровят в душите, в раните, в спомените и в снимките даже.
Иначе трябва да ни обясняват защо изчезваме, защо се топим като народ, защо от девет милиона сме станали шест и половина и защо от скъпотия дъх не можем да си поемем.

P.S. Готов съм да понеса всякакви обвинения – в неразбиране, в недооценяване на обстановката, в либерализъм, в отстъпчивост, в непатриотичност и родоотстъпничество… Готов съм да приема всичко, но се опитвам да мисля – и с ума, и със сърцето си. И най-важното – да не се правя, че само аз, разбирайте – ние, българите, сме винаги прави и онеправдани, и предадени от целия свят и най-вече – от македонците.

Николай Милчев