Миролюба Бенатова: Съмнението и критиката са в ДНК-то на репортера

Миролюба Бенатова е от журналистите, които заслужават да ги наричат истински. Средно образование получава в столичното 35 СОУ. Завършва „Социална педагогика“ в СУ „Св.Кл.Охридски“, има магистратура „Реклама и бранд мениджмънт“ към  Висшето училище по застраховане и финанси. Доскоро се занимава предимно с разследваща журналистика. Работила във в.“168 часа“ и  bTV. Сега води авторска рубрика в Нова телевизия. Има много награди за журналистически постижения.

– Рубриката, която водиш в Нова телевизия, е „Миролюба Бенатова представя“. Как би представила себе си кратко и атрактивно, Мира?
– Аз съм Миролюба Бенатова, вече 25 години работя това, което обичам. И не губя страстта си.
– Ако се наложи,  как би представила атрактивно България пред чужденци?
– Малка, красива държава на Балканския полуостров, в която хората намаляват. Търсим хора за една красива държава.
– Занимавала си се предимно с разследваща журналистика. Защо избра нея, а не по-лесен ресор – мода, светски живот, клюки за известни хора например. Преди време колежка получи чудесно костюмче от родна дизайнерка, за да гласува за нея в конкурса „моден дизайнер на годината“…
– Учили са ме, че журналистиката е професия за проблеми, не професия за благ живот. Същността на репортерството е да търси проблема, да го разкаже, евентуално да намери решението му. Никой не ме е учил, нито аз имам такова усещане за професията, че е трамплин към хубав живот. Вече има много малко реална журналистика и критични въпроси. Има повече пиар на всякакви нива. Това се отнася за всички сфери на живота ни. Хвалебственото разказване на някои неща, даже и за неслучили се, вече е норма. Азбучните истини в професията ни са други. Първо, като видя някакво съобщение от някаква институция, да не му вярвам. Второ, то не е новина. Трето, да разбера къде е уловката. За съжаление, политиците от всички партии се обиждат, когато им се зададе обикновен въпрос, камо ли критичен. Отвикнали са от нормален разговор с журналист, който включва съмнение. Част от ДНК-то на репортера е да се съмнява. Но ни карат да се чувстваме виновни, когато проявяваме естествения си репортерски инстинкт, а той се нарича съмнение и критичност. Същото се отнася и за влиятелните бизнесмени, а вече и за обикновените чиновници на ниски нива. Искат да изкоренят основното в професията ни и не мога да разбера защо. Някой ден всеки от тези, които се въртят в колелото „опозиция-власт-опозиция“, ще имат нужда от нормален, критичен журналист, но няма да го намерят, понеже са убили всички – в прекия и преносния смисъл. Нямам предвид разследващата, а обикновената журналистика, правото на репортера да пита вече е на доизживяване.
– Ти би ли питала сега вицепремиера Красимир Каракачанов за нещо и ако да, за какво?
– Бих питала Красимир Каракачанов наистина ли нищо не знае за схемите, свързани с купуването на българско гражданство.
– Как смяташ: той ще ти отговори ли?
– От ВМРО побързаха да се дистанцират от председателя на Агенцията за българите в чужбина Петър Харалампиев. Доколкото знам, той е тяхна кандидатура. Сега е много модерно всичко да се приписва на Валери Симеонов. Не искам да влизам в темата за Валери Симеонов, защото тя е необятна и е ясно, че след изказванията си той няма място в българската политика. Но все пак, партньорите му в т.нар. малка коалиция трябва да отговарят на много въпроси. Бих попитала Каракачанов – те вече го питаха, но той не отговори – как гледа на зараждащата се „консерваторска коалиция“ между Николай Бареков и Волен Сидеров и дали това, че той бе коалиционен партньор с Николай Бареков, го прави толкова мълчалив сега?
– Бойко Борисов е наясно, че Валери Симеонов е достигнал дъното. Би ли го посъветвала да се отърве от него?
– Тъй като не обичам да ми дават акъл как да работя, а хора от всякакви сфери се опитват да правят това, не бих си позволила да давам акъл на министър-председателя. Не съм в неговите обувки и не искам да бъда. Той взема решенията и ще си носи последствията от тях. Това е негов проблем, да си го реши.
– Прави ли са „кресливите жени с уж болни деца“ да искат оставката на Валери Симеонов до дупка?
– Децата с увреждания след 18-годишната си възраст продължават да са с тежки, необратими проблеми и затова продължаваме да ги наричаме деца. Според българския закон след навършване на 18 години те вече са пълнолетни граждани, за които държавата не е предвидила реална грижа. Остават на плещите на родителите си, които не е възможно да се справят сами. Това е проблемът, който извади на улицата родителите на деца с увреждания. Тези проблеми имат много нюанси и детайли, които не могат да бъдат решени  само с отпускане на голяма сума пари. Защото, ако тази сума не бъде разпределена по подходящ начин, отново ще потъне. Службите, най-общо казано, положиха  усилия да дискредитират с интриги и слухове част от родителите  на увредени деца, които не са под шапката на казионни структури към Министерския съвет. Този „удар под кръста“ от страна на държавата не показа мъжество. Искането на оставката на Валери Симеонов не е само от родителите на увредени деца, то е от всички, за които неговото поведение е неприемливо.
– Не само поведението на Валери Симеонов е неприемливо.
– И начинът му на мислене е неприемлив за човек, който е на ключова позиция в управлението. Фактът, че има търпимост към този тип мислене и говорене  в България, означава много за нас като общество, не само за Валери Симеонов. Той е търпим в България и това е диагноза. Ние не сме общество, което ще излезе на улицата и ще поиска категорично оставката на този човек и това го насърчава да продължи да се държи така. Това е наш проблем. Ние отдавна смятаме недопустимото за приемливо. Толкова ни е вдигнат прагът на поносимостта. Отношението на Корнелия Нинова към Истанбулската конвенция не показа по-високо ниво на цивилизованост с подклаждането на страховете на хората, измислянето на „джендъра“ като модерен караконджул и повтарянето на лъжата, че домашното насилие в България е лесно решим проблем. 22 убити от партньорите си жени за една година показва друго. И нито една от тях, нито трите убити деца, не е починала от ръката на „третия пол“.
– Преди няколко години отказа да вземеш 7500 лв. – паричния еквивалент на една награда. Заради непоносимост към какво, към кого?
– Въпросът е принципен и не е въпрос на поносимост или непоносимост към личности. Няма как да взема пари от награда, която е инициирана от крупни бизнесмени, а видни интелектуалци са сложени отпред като жури и инициативен комитет за буфер и имидж. Благодаря за вниманието, благодаря за наградата, но пари не взимам – нито под формата на награди, нито под формата на поощрения, нито под каквато и да било друга форма. Не само пари не взимам, и костюмчета не взимам, ако трябва да се върна на спомена, който ти сподели. Смятам, че това е елементарна хигиена в  професията. Ако взимаме, после не бива да се чудим защо се отнасят с презрение към гилдията, все едно сме помияри. Затова сме се докарали дотук – под една или друга форма сме създали впечатлението, че взимаме. Не, не взимаме! Нашата работа не е да взимаме оттук-оттам, а да отидем, да питаме, да разберем проблемите и да ги разкажем достоверно и в дълбочина. Доколкото е възможно. Затова ни плащат работодателите ни.
– Според теб българската журналистика достигна ли дъното?
– Не искам да обобщавам. Но ще кажа, че се оказва, че понякога хората избягват да търсят журналисти по  различни казуси, защото вярват, „че е много скъпо“. За съжаление пропагандата, че „всички са маскари“ и „журналистите са корупмирани“, е успяла до някаква степен, защото в обществото е създадено усещането, че журналистите имат тарифа като адвокатите. А това категорично не е така. Ако някой има тарифа, а същевременно работи като журналист, това е грях.
– Някои колеги май имат тарифа…
– Не знам това. Аз нямам и ми се струва абсурдно, че дори съществува като хипотеза. Но факт – случвало ми се е хора, с чиито сигнали за проблемни истории съм се заела, да ме питат колко ми дължат. Плакала съм след такъв въпрос. Обиден ми е. Натъжава ме. Разгневява ме. Ние трябва да направим така, че хората отново да повярват, че истинските истории, които могат да бъдат разказани и доказани по журналистически начин, намират място  в новинарските емисии и  в предаванията за разследваща журналистика, по естествен път. И за това няма тарифа. Хората просто трябва да ни се доверят, да сигнализират за нередности. Оттам нататък ние знаем какво да правим и това не струва нищо, освен тяхното доверие. Няколко пъти съм се сблъсквала с такива реплики и наистина съм плакала от ужас. Защото става дума за хора, чиято история е драматична, трагична, а допълнително и  съдебната система ги е развъртяла брутално. Те са ми благодарни, че съм им обърнала внимание, след като цялата машина преди това ги е смазала. Аз се опитвам да обясня, че това ми е работата и им дължа благодарност за доверието.
– Да гласуваме ли доверие на Делян Пеевски? Той заяви, че ще създаде фондация, която ще се разпорежда с медийната му собственост, и ще я повери на изявени и кристално чисти журналисти. Как да бъде решен проблемът „Пеевски“?
– Проблемът „Пеевски“ е твърде обобщаващо понятие. Проблемът с българските медии, тяхната собственост и начинът им на функциониране, се породи много отдавна. Политическият пиар – по избори и не само, парите по общински програми, парите, идващи от министерства по различни европрограми, изкривиха картината бавно и постепенно. Принудиха първо регионалните, а после и националните медии, да се съобразяват прекалено много и непрекъснато с неизброими корпоративни и политически интереси. Сега процесът изглежда необратим. В един момент пиарът надделя и вече няма значение Пеевски ли е, или някой друг. Защото механизмът за подмяна на журналистиката с реклама сработи през последните десет-петнайсет години и сега нещо много драстично трябва да се случи, за да се върне нормалната пропорция. Пеевски, или който и да било, не би могъл да съществува без компромисите в професията.
– Страх лозе пази: ако не слушам, семейството ми ще гладува, журналистическият пазар у нас е много хилав и надали бих намерил работа, ако ме погнат и уволнят…
– Когато знаеш, че трябва да напишеш за някого нещо, което не е вярно, какво те кара да го направиш? Знаеш, че убиваш някого с думите си. Стигна се дотам колеги да си намират оправдание, защото убиват други колеги с думи. Пеевски сигурно не слага клечки под ноктите на журналисти, които пишат лъжи за свои колеги. Спусъка на думите натискаме ние. И не може да се оправдаваме, че някой ни е поръчал да направим това. Да, поръчителите носят своята по-голяма отговорност, но не бива да бягаме и от своята като професионалисти. Имаше достатъчно събития, свързани със столчета, които показаха нивото на съпричастност в гилдията. Впрочем, Цветан Василев активно участваше в затриването на журналистиката и на свободата на словото у нас. Сега „плаче“ защо няма кой да го изслуша.
– Говори се, че плаща на няколко медии.
– Не знам дали и на кого плаща. Но този човек разбра, че не е хубаво да няма свободна журналистика. Преди това направи всичко възможно, за да няма свободна журналистика. Настоящите силни от всички сфери на живота, внимателно да гледат Цветан Василев и да знаят, че и на тях може да им се случи същото. Това, което днес сеят, утре ще го жънат.
– Би ли искала да представиш в рубриката си български политик и кой е той?
– Имаше един човек, казваше се Кристиян Таков, но той почина. Това бе личност, която ми се искаше да слушам по-дълго, личност, която ми липсва. Ако беше жив, сигурно щях да го интервюирам. Съжалявам, че го няма този човек. По принцип бих интервюирала хора от различни партии, с различни мнения. Между другото, на БСП трябва да се зададат много въпроси също – за мекотата към патриотите и евентуалните планове на столетницата да се обвърже коалиционно с националистите, за популисткото хлъзване по темата с Истанбулската конвенция, за отношението към своите, съдени за купуване на гласове и т.н. Да вземем Баневи например. Те са част от мега проекта на планирания капитализъм. Те са от тези, които разграбиха държавата. Преди кражбата на еврофондовете беше кражбата на предприятията – масовата приватизация от 90-те години на миналия век, РМД-тата. И до онзи ден Баневи бяха поносими за всички. Както и Георги Гергов например. Защо?!
– Как би коментирала лица, които скачат от единия политически полюс на другия? Например Антон Тодоров, който преди време нарече ГЕРБ шайка, и Тома Биков, който по-рано критикуваше ГЕРБ и Бойко Борисов, а сега е депутат от ГЕРБ.
– Всеки сам избира какви тези ще защитава. Онзи ден демократът Тома Биков каза, че би било добре държавата  да финансира  филми, които да провокират положително отношение към България. С повече думи Биков обяснява, че с държавно финансирани филми трябва да се постигат рекламни, туристически и др. цели. Като прочетох позицията на Биков, публикувана в цялост и на неговата страница във фейсбук, се сетих за социалистическата пропаганда. Вероятно Ленин и Сталин в момента са станали прави и ръкопляскат. Знаем за ролята на кинопропагандата. Хитлер, Ленин, Сталин и дори Вълко Червенков могат да я преподават.
– Би ли поощрила млади хора, които искат да се занимават с журналистика?
– Бих поощрила талантливи и ентусиазирани млади хора, желаещи да станат журналисти. Всеки има свой път в живота и ако не заглуши таланта си, ще го намери.
– Имаш ли други таланти освен журналистиката?
– Не съм намерила други таланти.
– А талантът ти да се обличаш интересно, да подбираш по-нестандартни  тоалети?
– Харесвам нестандартни дрехи, бижута, обувки. Насърчавам български дизайнери, изработващи бижута – не златни, не сребърни, други, които са интересни. Имам например гривни и обици от компютърни платки, направени от българска дизайнерка.
– Какво друго би насърчила?
– През 2014 г. получих награда от фондацията „Валя Крушкина“, която организира всяка година посещения на журналисти, получили този приз, в училища из цяла България. С огромно удоволствие пътувам по такива поводи. Канили са ме ученици от Генерал Тошево, с.Езерче и др. Благодарна съм на децата и техните учители, че ме канят. Не приемам това като нещо, което аз давам. Отивам да се заредя. Не е вярно, че след нас идва калпаво поколение. Има много умни, много будни, много приятни деца, задават хубави въпроси, интересно им е. Бих ги насърчила да продължават в този дух. Тези срещи много ме зареждат и ще продължавам да участвам в тях, докато ги има.

Зорница Веселинова

http://duma.bg