МОИТЕ РУСКИ ПАМЕТНИЦИ И ТРЕТИ МАРТ

В началните класове, като се придвижвах пешком към училище, минавах покрай една градинка с руски паметник в нея – от тия паметници, дето приличат на сиви малки пирамиди и камъните им са изпъкнали, неогладени и бузести. А самите паметници сякаш са коленичили и уморени.

Имаше и кръст на този руски паметник – поизтрит, неясен и извехтял.
Какво пишеше, не помня, а и не съм се зачитал много-много, но писанията бяха за това, кога е освободен градът в Руско-турската война и кои са жертвите.

По пионерска линия ни водеха да ги чистим тези паметници и се казваше, че сме поели шефство над тях. Скубехме трева, попремитахме, но повече си играехме, дори сме се пързаляли с шейни през зимата, защото имаше и неголяма могила.

В парка Стратеш над града пък имаше още три-четири руски паметника, от същия калибър и размер. Голям и хубав парк, ходим с гаджета по него нагоре-надолу, целуваме се зад паметниците, после берем череши и се въргаляме в тревите.

Не съм имал никакъв специален трепет от паметниците. Били са част от мене, от пейзажа, от детството и младостта ми. Просто руските паметници.
Но са ми останали в очите и в мозъка и до днес – сиви, каменни и коленичили.
След години, като войник в Плевен, ни водеха да помагаме на Панорамата. Тъкмо я строяха много усилено във връзка с годишнина от Освобождението. Колко сме работили, е друг въпрос, но съм запомнил, че ни рисуваха като модели и ни бяха облекли с различни униформи – според историческите събития тогава. И ни даваха да ядем дини в почивките.

Позираме известно време да ни рисуват, после ядем дини.
Мене ме рисуваха като един от убитите турски войници.
Трябва да си призная обаче, че и досега, като вляза в Панорамата, и ме лъхва на студ и на хлад. Изпълвам се със стъписване и страх, сякаш гледам епичен филм, който е прекъснат изведнъж. Не си падам по такива Панорами. Като мавзолеи са ми.

И сега най-важното. Бил съм в пети-шести клас и си отидох през лятото на село, както всяко лято. Играем си с други дечурлига в училищния двор и там – също такъв паметник, много малък. На него изписани имена и между тях – на човек с нашата фамилия. Питам вкъщи каква е тая работа и ми обясняват, че това е брат на прадядо ми, загинал на Шипка.

Запомних го, но нищо повече.
Сега като си помисля, не мога да повярвам, че не са ми го казали преди, че не сме се хвалили с такъв човек.
Ще попитате – защо? Както и аз се питам.
Ами така – такива бяха времената. Имаше по-важни работи от героите на Шипка. Винаги има нещо по-важно и актуално от подвига на Шипка.
А на Трети март не му върви – от Берлинския конгрес до сега. Откакто аз помня, при социализма някои от най-правоверните сякаш се страхуваха да не засенчи 9 септември или кой знае какво. А и беше много царски някак – трябваше да се споменава император. Честваше се, не е да не се е чествал, но винаги с леко подбутване.

След 1990 година, когато Трети март стана национален празник, почти винаги съм треперел дали ще се спомене, че Русия ни е освободила от турско робство (владичество, присъствие или мирно съвместно съжителство – определение може да си изберете според сърцето, ума и представата ви за истина и история). Имахме си президент, иначе широко усмихнат, който на Трети март все се мръщеше и правеше триста лупинги, но името на Русия не го споменаваше.
Сега Путин ще го отмени напълно този наш изстрадал Трети март – прекрасен повод да му се види сметката на този ден.

Война е родила празника, война и ще го закрие – какво толкова?
И се питам какво да правим. И си мисля – няма ли най-накрая да го оставим на мира тоя Трети март? Да оставим духа и костите на всички убити българи, руси, беларуси, украинци, румънци, финландци и всички останали, които са спомогнали за нашата свобода?

И да се спрем, и да помним, и да се смирим, ако е възможно.
Слава и памет за Духа и силата на Трети март.

Николай Милчев