МОЯТ ПЪРВИ ОСМИ ДЕКЕМВРИ

Задържаха ме в казармата с четиридесет дена повече. На това му викаха „задръжка“ – голяма задръжка ми се падна.

Пристигнах в Университета в Търново чак в началото на ноември и трябваше едва ли не тичешком да се ориентирам накъде съм с главата. Страх ме беше, не можех да си намеря нито групата, нито аудиториите – муха без глава.
Уж бях младши-лейтенант, командвал автомобилен взвод, а не можех изобщо да взема завоя на науката. Изтръпвах и от цивилния живот, и от студентския също.

Докато си науча програмата за занятията, дойде Осми декември – първият ми студентски празник. Да са живи и здрави всички бивши и бъдещи студентски празници, но аз тогава изобщо не го усетих.

Знам, че трябва да ми е хубаво, а не ми е, знам, че трябва да се радвам, а не мога, знам, че трябва да направя някоя щуротия, а не се сещам каква.

Изневиделица при мен се изтърси едно случайно компенсаторно гадже – и тя студентка вече трети курс, медицина в Плевен. Дойде да ме види и да ме въведе в ритуалите.

Аз се напих, а тя рева, че не я водя да я представя на колегите си – имала ново палто с тигрови шарки. Заведох я едва жив в КЕВ-а – така му викахме на Клуба за естетическо възпитание, и повече нищо не помня.

Спомените ми от моя първи Осми декември са, че нищо не помня. А какво е запомнила бъдещата докторка от старопрестолно Търново и от родолюбивите му студенти, нямам идея.
Обаче всички около мене – и преди, и след Осми декември, само за това говореха, а аз нищо не помня.

Не ми идваше някак си отвътре да се радвам просто така – че е Осми декември. Нито съм си мислил каква отговорност и шанс имам да уча висше, и то БФ, нито за традиции съм си мислил, нито за литература, нито за гаджета. Умирах от страх, защото не знаех какво ще стане с мен, като вече не съм в казармата, където всичко беше по часовник. Тик-так, едно и също, едно и също, но по часовник. Изглежда съм си ленивец.

И оттогава знам – не се насилвам да ми е хубаво нито че имам рожден ден, нито че е Нова година, нито че е Първи май. Хубаво ми е да се отвея, да се отпусна, да потъна и да съм в празника на това, което ми е на сърцето и на пръстите.
За мен Осми декември са моите думи и лутания в изреченията – каквито и да са.

Николай Милчев