Незабравими докосвания

Като студент се прехласвах по италианския неореализъм и френската нова вълна. И по символите на вечната женственост: Джина Лолобриджида, София Лорен, Бриджит Бардо, Катрин Деньов, Клаудия Кардинале. По Жерар Филип, Жан Маре, Антонио Куин, Ив Монтан и Ален Делон въздишаха майките на съученичките ми.

С песните на Клаудио Вила, Доменико Модуньо, Джани Моранди, Милва, Орнела Ванони, лауреати от Сан Ремо, с възхода на италианското и френското кино през втората половина на ХХ век обясняват разпространението им с влиянието на италианската и френската комунистическа партии – с театралните прегледи, общите художествени изложби и фестивалите на естрадната песен, поколението ми беше ограмотявано да оценява класиката и новаторството. Освен с творчеството на Чарли Чаплин, Всеволод Пудовкин и Сергей Айзенщайн, тематичните кинолектории в Студентския дом на гърба на „Коня“, ме запознаваха с Алфред Хичкок („Психо“ и „Птиците“), Орсън Уелс („Гражданинът Кейн“), Франсоа Трюфо („Жул и Жим“), Жан Люк Годар („До последен дъх“), с Микеланджело Антониони („Нощта“ и „Приключението“). В студийното кино „Витоша“, понякога полупразно, прожектираха Анджей Вайда, Ингмар Бергман, Федерико Фелини, Андрей Тарковски, Акира Куросава. Там ме прикова „Балът“ – двучасов филм пантомима на италианеца Еторе Скола. Омагьосаха ме „Сенките на забравените прадеди“ на Сергей Параджанов (1965), „Брачен живот“ (1964) на Андре Кайят, с Мари Жозе Нат и Жак Шарие в главните роли, „Бяг“ (1970) на Александър Алов и Владимир Наумов, с рано отишлия си Владислав Дворжецки (заради пропагандно късогледство не го пратиха в Кан, където го чакаше наградата за най-добър чуждестранен филм). И още, и още елитарно и авангардно кино.

Масовият зрител четеше „Народна култура“

Сп. „Театър“ прелистваше „Филмови новини“, на полски идваше „Екран“, сп. „Български филми“ (стигнаха до 25 годишно) излизаше на шест езика. Изданията на БТА „Паралели“, „ЛИК“, „НТ“, „По света“ бяха широко отворени прозорци към света. Свежите постановки на Методи Андонов  („Ревизор“) и на Нейчо Попов („Големанов“) през 1966-та в Сатиричния вирееха със строго академичните на Кръстьо Мирски и Филип Филипов в Народния.

Холивудските бози, безапелационно определяни като касови, костюмирани зрелища и лакировка на действителността, пълнеха залите. Вървеше и вицът „Хубав ли е филмът, или съветски?“. Заснетите на „Кодак“ „Война и мир“ (1968) на Сергей Бондарчук и „Допълнение към закона за защита на държавата“ (1976) на Людмил Стайков, днес съзнателно забравен, бяха изключение, докато не увеличиха парите за филмопроизводство, и то по случай 1300-годишнината на българската държава. Държавата меценат налагаше ред, сплотеност и дисциплина, а талантът отстояваше творческата си свобода, преодолявайки идеологическите ограничения.  Диктатурата потискаше и посредствеността.

Наградените филми идваха със закъснение. Чакаха ги да поевтинеят, защото валутата по второ направление отиваше за автоматизирани производствени линии. „Един мъж и една жена“ (1966) на Клод Льолуш, с Анук Еме, Жан Луи Трентинян и незабравимата музика на Франсис Ле, имаше нечуван успех. Също и „Особен урок“ (1968) на Мишел Боарон, с Натали Делон и Рено Верле. Марлен Жобер, в партньорство с Лино Вентура, дойде с „Последният известен адрес“ (1970) на Жозе Джовани, а Мирей Дарк, дългогодишна приятелка/съпруга на Ален – през 1972-ра с „Високият рус мъж с черната обувка“. През 1977-ма ме грабна и аристократичният лукс в „Невинният“ (1976), последният филм на граф Лукино Висконти (днес

показното разточителство на самодейците във властта 

и бизнеса напразно се стреми да го догони).

Издателствата, вестниците и списанията на творческите съюзи също формираха художествен вкус. СБП издаваше и бюлетин за вътрешно ползване с преводи на произведения от съвременни западни автори. Художествени съвети оценяваха и спираха филми, текстове и песни, в повечето случаи основателно. Пролича си след 10-ти, когато ги пуснаха. Излизаха монографии не само за съветския конструктивизъм. Богомил Райнов – писател, поет, киносценарист и  изкуствовед – написа „Черният роман“ (1970) и „Ерос и Танатос“ (1971). В галерията на ул. „Гурко“ подредиха голяма изложба с произведения на Анди Уорхол, Джаксън Полък и плеяда американски абстракционисти.

Не беше чак толкова затворено, колкото го изкарват днес. Нямаше го брюкселското наречие и изящната словесност на Цв.Цв. Нямаше фабрики за пране на килими, национални радиовериги, информационни лидери и всякакви напъни на малкия да изглежда голям. Казвахме „когато започвах“, а не „когато стартирах като комисар“, както Мария Габриел от Хаджидимово; „сградата се строи“, а не е „в ситуация на строеж“, както кметицата на район „Слатина“. Не се питахме „Кой е печелившият фокус?“, а „по отношение“ не беше всяка втора дума. Никой не пишеше beautiful на кирилица. Или „спасителна ситуация“. Не казвахме, че „реформата в съдебната система се случва“ като министър Данаил Кирилов, или че се „случват оставки“, както Първан Симеонов от „Галъп“. Повече се напъвахме и с имената. Нямаше ги „София вилидж“ и „Бел вали“. Не ме стряскаше Ая, дано не дочакам БиЮ.

През 1973-та – 10 години след „Гепардът“ на Лукино Висконти, проходиха и киноспециалностите във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Владислав Икономов, Яцек Тодоров и Мариана Евстатиева запреподаваха наученото в Лодз. Операторите Георги Карайорданов, Борислав Пунчев и Атанас Тасев поведоха първите си класове (1973-1975). От Захари Жандов, през Рангел Вълчанов, Анжел Вагенщайн, Неделчо Чернев и Валери Петров – мястото не позволява да уважа всички.

Ускореното износване, упадъкът на ценности 

и вкусове, култът към доукрасената телесна и словесна сухота се открои рязко след 1989-та. Законът „Лучников“ предпостави, с помощта на архитектурната колегия, заробувала на парвенюшка алчност и вкусове, катастрофата в градоустройственото планиране. Размърдалото се гражданско общество днес отчаяно се мъчи да спаси малкото зелени междублокови пространства. На 15.04.2019 г. пламна и едва не рухна „Парижката Света Богородица“, декор на едноименния филм (1956 г.) по романа на Виктор Юго, борец за спасяване на средновековната парижка архитектура. Изгоряха тонове дъбови греди, осемвековни, разтопиха се тонове олово – небесна плесница за разплулата се от презадоволеност Европа.

Навремето цариградските българи поръчали чугунената си църква на Златния рог, за да не изгори, ако подпалят дървениите наоколо. Днес спорим за 34-етажния небостъргач на „Артекс“, засенчил „японския хотел „Витоша“ на световноизвестния арх. Кишо Курокава, бледнеещ с еснафското си име „Маринела“ и със стърчащата метална конструкция, опит за незаконно надстрояване на ниското му тяло.

Докато архитектурни шедьоври – като дома в сецесион на арх. Георги Фингов, зеят полуразрушени (добре че инвеститор от Кипър купи и върна блясъка на къщата на Яблански в София), докато правовата ни държава търпи Карлсон, който живее под покрива, да усвои най-голямата, притежавана от всички обща част на грозноватата сграда на ул. „Георги Павлов“ щ 21 – и президентът Плевнелиев се възмути, докато безчувствието ни към културното наследство допуска книго- и лентохранилищата да погубват (доскоро и покривът на Народната библиотека течеше), вместо да съхраняват, културата ни ще крета

с лъжливото опиянение на невиделите

бравурно оценили като постижение филма на Галин Стоев „Безкрайната градина“ (2017).

Не само аз, спохождан от тъгата в песните на Емил Димитров, съм разочарован. След 60 години филмова кариера и Ален Делон призна, че ще напусне без съжаление света на фалша и подменените ценности, на култа към парите и неуважението към дадената дума…

И топуркането по калдаръма на езиковия бул. „България“ не ми понася. Никога в България не се е говорило толкова дървено. „Да“ галеше ухото ми, докато не го застреля „Абсолютно“. Сбогувахме се с „Довиждане“, а не с „До после“. От златните уста на Габриел и Майдел „обран“ отиде и при Камелия от Чипровци, загубила девствеността си на 17? (майка й я биела до последно), поканена в „120 минути“ по bTV на 31.03.2019 г., за да добави към отговорите си и неразбираемото „обирам се“. Берем крушите на postтоталитарната грамотност, пълна с паразити и нечленувани съществителни. Задявахме се със смеха на Първия, но днес ни залива кафанската задушевност на неговия Охранител, управляващ с помощта на „големи икономически съюзници, а не с любовта и гласовете на хората, което отдавна е фикция“, закова го и Арман Бабикян по БНР на 15 май. С търпимостта си към такава „демокрация“ доказваме, че напълно заслужаваме нерадостната си съдба.

автор: Любомир Калев

https://duma.bg