Николай Слатински: Демокрацията не напразно е измислила мандатността

Демокрацията не напразно е измислила мандатността. Защото всяка власт развращава, а неограничената по време и (де факто, ако не де юре) като правомощия власт развращава абсолютно.
Даже избраните уж законно неограничени като власт вождове, неизбежно започват да придобиват уродливи черти на мегаломани и циклофреници… Те твърдят, че искат властта, за да бъде силна държавата им, а всъщност употребяват държавата, за да бъде силна властта им. Те казват, че ще направят живота на народа си по-добър, а превръщат народа си в заложник на своите властови амбиции. Те не позволяват никому да им оспори властта. Те решават, че само те (и никой друг!) могат да определят какви са интересите на тяхната страна и на какво бъдеще тя има право.
Мандатността е (и) затова – да не се превръщат народите в заложник на мегаломанията и циклофренията на техните вождове.
Когато лидерът знае, че престоят във властта му е ограничен във времето, то той, ако е държавник, се старае да използва максимално този ограничен срок, за да твори добро за обществото. А когато престоят му във властта може да бъде на практика безсрочен, той си казва – има време и за държавничество, а засега – да положа усилия за това, този престой да бъде наистина безсрочен, да укрепя властта си, да бъдат спецслужбите, полицията и армията под мой контрол, да смачкам и дискредитирам опозицията, да превзема съдебната система, да стана свръхбогат, да наредя приятелите и роднините си около тлъстата хранилка и т.н., и т.н. Това е толкова познато, Историята е пълна с подобни примери, когато болни от жажда за власт люде идват със светли идеи, но с течение на времето се превръщат в деспоти или склеротизирали старци, заседнали като кост в гърлото на държавата, обществото и гражданите.
Но понякога се случва нещо непредвидено, някой т.нар. черен лебед – събитие, което отникъде не следва, че ще се случи, а като се случи, последствията от него са катастрофични… И имиджът на несменяемия вожд неизбежно се пропуква, започва неговата есен, есента на политическия патриарх. И тази есен е агония. Агония за него, но още по-голяма агония за страната му.
Предстои ни да наблюдаваме есените на такива политически патриарси, болни от геополитическа мегаломания и страдащи от политическа циклофрения.
Лошото е, че България е в гравитационните полета на някои от тях. И може зле да си изпати. Има такъв риск и той трябва да бъде прогнозиран и управляван. Този риск никога няма да стане равен на 0, докато има такива несменяеми политически патриарси, но може да бъде минимизиран или поне направен по-малък от сегашните му възможни екстремни стойности.

Резултат с изображение за Nikolay Slatinski