Носталгията, авторитарните нагласи и изходът от феодализма

Живеем в свят, в който нашите си български проблеми вече не са плод на наша собствена глупост, както беше с хиперинфлацията например преди четвърт век. Наистина при сегашния разпад на институциите все още се случват и уникално български безумия – като например източването на язовирите и обезводняването на реките от частни интереси, които предстои да бъдат легализирани, ако мине внесеният в техен интерес законопроект на Валери Симеонов. Но все пак истинските, големите ни проблеми, заплашващи самото съществуване на обществото – това са частни случаи на общосветовни проблеми.

Пример е т.нар.

носталгия по социализма

която по-правилно бихме нарекли така: постоянната склонност да възпроизвеждаме ние, българите, мислене, писане, поведение и говорене отпреди 1989 година. Не сме сами в тази си глупост. Американците гласуваха за Тръмп заради носталгия по 1950-те години. Повечето реално не помнят този период – както днешните български носталгици всъщност не помнят социализма – но имат в главата си ясен образ. Цветна реклама на, да речем, кока-кола от 1955 година. Слънчева сутрин. Семейството е край масата. Бащата, прилично подстриган, чете вестник, пушейки лула. Майката, с топла усмивка, отсервира закуската. Двете деца, руси и добре умити зад ушите, си подреждат чантите за училище. Отвън на моравата е паркиран новият шевролет. И – нито една черна физиономия наоколо, освен може би на някой благодарно нахилен градинар. Британците гласуваха за Брекзит, носейки в главите си картинки от 1940-те години: Британия гордо стои сама срещу злото, заляло Европа.

Българите носят в главите си кинопрегледи от 1970-те години: рязане на лента на нов завод за електрокари (фон – тъжествена музика); в АЕЦ-а сериозни мъже в бели престилки и рогови очила съсредоточено въртят огромни потенциометри на святкащи табла от реквизита на „Стар трек“ (още по-тъжествена музика); на морето, радостни работнически семейства пристигат в новооткритата почивна станция на химическия комбинат (радостна и жизнеутвърждаваща музика от съветски филм).

Защо се случва всичко това?

Защото от около 15-20 години бъдещето не изглежда като някакво по-добро място, в което е естествено всички да искат да живеят. В предходните две столетия точно тази ведра визия за бъдещето подреждаше настоящето. Вече не го прави, тъй като бъдещето днес изглежда като някакво лошо, тревожно място, в което никой не иска да живее. Доброто място, в което хората искат да живеят, е миналото. Гореописаните образи на миналото са от различни десетилетия (всеки луд с номера си), но крайният резултат е, че цялото минало изглежда по-добре от какъвто и да е вариант на бъдещето.

Дотук – ясно. Защо обаче навсякъде носталгията по миналото е свързана с авторитарни нагласи – със сантимент към силната, неподлежаща на ограничения власт? Защо носталгията по миналото подрежда настоящето така, че в Унгария вместо Петьофи си измислят Орбан, в Америка вместо Линкълн изобретяват Тръмп, в Британия вместо Чърчил имат Борис? Защо в България, вместо да породим някакъв, да речем, Константин Стоилов, сме акуширали Бойко Борисов?

Мисля, че отговорът не е особено труден.

Хората се страхуват от бъдещето

защото не се чувстват като автори на собствения си живот – като хора, установили контрол върху непосредствените обстоятелства, и така способни да ги подреждат във все по-успешни за себе си конфигурации. Когато обаче не си автор на собствената роля в живота, ставаш изпълнител на роля, написана за теб от някой друг. Не винаги е ясно обаче кой е този друг и какво той би поискал от теб утре. Затова изглежда по-добре, като сам не можеш да бъдеш автор на живота си, поне да знаеш кой е този автор и какво евентуално би поискал от теб утре. Затова носталгиците тежнеят към фигурата на авторитарния лидер. Всички знаят кой е той; а той на свой ред непрестанно те уведомява какво иска от теб (предимно да си налягаш парцалите и да го славиш).

Това е вече проблем, по-сериозен от простата носталгия по някакво измислено минало. Отказът от постоянното и целенасочено усилие да бъдеш автор на себе си веднага включва онази „дефолт програма“, която е характерна за човешкото животно. А именно: да се живее в постоянно и доволно подчинение в някаква система, чийто най-изчистен модел обикновено наричаме „феодализъм“.

Феодализмът – неравенството по отношение на властта – е „естествено“ състояние на човека. Равенството е „изкуствено“ състояние, защото то е възможно само между граждани. А гражданинът, както предупреждаваше Ърнест Гелнер, е изкуствено създание, а не „човекът като такъв“. Всяко изкуствено творение, разбира се, за разлика от естественото (природното) изисква постоянни усилия по своята поддръжка. Отслабването на усилието, изоставянето на творението стартира процес на неговото рушене.

Как се излиза от това положение?

Както винаги се е излизало: с устойчиво, добре нацелено усилие. Цивилизацията не се случва от само себе си; тя не е част от естествения свят на природата, а на изкуствения свят на човека. Цивилизацията се гради и поддържа с усилия. Отслабването на усилието отваря пространство за нахлуването на природни състояния. Преставаш да си поддържаш градината – и тя се превръща в джунгла, със съответните свои обитатели.

Изходът от феодализма не е лесно нещо, но вече се е случвало, и то доста често. Знаем как се прави. Време е да започнем да го правим по-сериозно, отколкото го правим в момента. Например: в нашия живот в нито един момент да не допускаме появата на носталгия по кинопрегледи или възторг по някой като Борисов

Евгений Дайнов

https://www.dnevnik.bg/

loading...