Общината

В ранния следобед след края на обедната почивка старата общинарка, леля Цеца допиваше кафето си и въздишаше по главния герой на сапунения сериал, чийто пореден епизод вървеше по телевизора. Споменатият апарат, кой знае как, се бе озовал в кабинета, където всъщност – не би трябвало да го има.

Пред леля Цеца стоеше и пуснат компютър, но прашните му монитор и клавиатура показаха, че почти не се ползва. Общинарката изпитваше дълбока ненавист към новите технологии и отказваше да работи с тях, освен в много крайни случаи и тогава обикновено, търсеше чужда помощ. „Леле-мале, какво ми дойде до главата на стари години! – вайкаше се леля Цеца- За какво ми е тази машина, та аз цял живот съм обслужвала три квартала без нея! Не искам да се занимавам с безумията на младите! Те все са нетърпеливи, все бързат, но аз знам – важен е опитът, важна е традицията! В тази община баба ми е водила картотеката, после я пое майка ми, а сега я водя аз, и то – винаги и само на хартия! Традиция е това, традиция! Доказана с времето! А младите – те ли мен ще учат… “

Тъй като кабинетът бе на първия етаж, унеса на общинарката бе прекъснат от фигура на млад, брадат и дългокос мъж, който мина под прозореца и се запъти към входа на сградата. Човекът бе облечен много бедно и дори нямаше дрехи, а бе загърнат в нещо, като чаршаф. След малко на вратата се почука и споменатия мъж влезе в стаята.

– В обедна почивка съм! Напуснете! – извика леля Цеца, изнервена, че отвличат вниманието й от сериала.

– Но почивката Ви би трябвало да е свършила преди 20 минути… – понечи да възрази човекът.

– Ти ли ще ми кажеш, кога свършва почивката ми бе, говедо! – наежи се леля Цеца и изправи огромните си телесна срещу младежа – Вън!

„Аман от прошляци!- промърмори Общинарката, след като човекът покорено излезе – нямат никакво уважение към държавните служители!“

В интерес на истината, трябва да отбележим, че ако леля Цеца видеше през прозореца, как гражданин слиза от скъп автомобил – тя беше далеч по-благосклонна и отзивчива. Но сега сериалът свърши с неочакван край, липсата на желаната развръзка изнерви възрастната общинарка и бедния младеж трябваше да си го отнесе…

След малко на вратата пак се почука и влезе Началник-отдела:

– Какво става, Цеце, някакъв човек чака отвън…

– Ами – да влиза, де, да влиза, защо не идва… – засуети се Общинарката угоднически.

– Какво желаете? – попита с открита неприязън леля Цеца, след като младия мъж влезе.

-Бих искал да построя малък параклис, където да водя Своите проповеди – промълви Човекът и от очите му заструи светлина – Дано повече хора да ги чуят!

– Да, да- отегчено промърмори леля Цеца – вие, всичките търговци това искате – повече хора! Ама сега е криза! Криза – схващаш ли? Къде ще строиш това… какво беше… Мястото твое ли е?

– Не, но…

– Какво „но“, какво „но“ – той още не е купил мястото, щял да ми строи!

– Но нали Земята е на всички… – понечи да възрази младият мъж.

– Земята е на този, който я владее по закон! – кресна леля Цеца.

– Значи Земята е на Отца Ми, защото Той я владее, а значи е и моя, защото в Мене е Неговото благоволение! – кротко обясни Странникът

– Добре, добре! – вече по-кротко каза Общинарката – Покажи ми пълномощно, че можеш да се разпорежда от Негово Име!

– Но аз нямам такова! – изуми се Човекът – Всички знаят, че казвам Истината!

– Никой не го интересува какво казваш! – отново повиши глас леля Цеца- Тук се работи с документи! Щом нямаш пълномощно – няма строеж! Баща Ти защо Те праща Теб? Той къде е?

– Той Е навсякъде! – благоговейно каза Младежът и лицето Му се озари.

– Така значи – ходи навсякъде, а тук не може да дойде! – вече истински се ядоса общинарката

– Но, Аз Съм тук, от Негово Име- кротко рече младежът.

– Документ, момче, документ! – рече леля Цеца и се опита да се усмихне, защото в стаята отново влезе Началник-отдела – Имаш ли одобрен архитектурен проект за строеж?

– Всички одобряват градежа на Моя храм- кротко рече Странникът.

– Не е важно дали съседите го одобряват, или не – съзъклятнически смигна леля Цеца – важно е Общината да го одобри! Общината е над всичко!

И старата служителка се изпъчи гордо.

Младият мъж слушаше смирено, но по вида Му, леля Цеца отгатна, че не разбира думите й.

– Виж какво, моето момче – рече тя роболепно – дори и да не са ти изрядни документите, ние бихме могли да си затвори очите… Не се съмнявам, че заедно ще измислим нещо… Ако ме разбираш…

– Аз Съм тук, за да отварям очите, а не да ги затварям! – каза тихо, но твърдо младият мъж.

– Ама ти, какво – отново се ядоса Общинарката – щял да ми отваря очите! Да не ти пратя инспектори, че на тях очите са им доста отворени! Не че не може е те да си ги затворят… Нали ме разбираш… Как се нарича фирмата ти и как е регистрирана по Търговския закон?

– Тя носи Моето Име – отговори Младежът

– Значи си едноличен търговец – отегчи се общинарката- Научете ги тези абревиатури бе, хора! Ще ми трябва и актуалното й състояние!

– Тя съществува от 2000 години… – възрази Странникът.

-Аз искам актуалното състояние на фирмата към днешна дата! – кресна леля Цеца и нервно си повдигна очилата

– Добро е… – смънка Младежът.

– Ще си извадиш подпечатан документ! – викаше общинарката – Аз ще преценя, дали е добро!

Друго ще правиш ли в тази сграда, какво беше… Параклис?

– Не, само ще беседвам с учениците Си.

– Щом имаш ученици, ще ми донесеш и майсторско свидетелство по Закона за занаятите! – нареди леля Цеца – Какво друго ще правите?

– Нищо, най-много да хапнем – промълви Младежът – и то само хляб и риба…

-О-хо, мой човек – тържествуващо викна общинарката – ще ти трябва и разрешение от Агенцията по безопасност на храните, и хладилници, и сертификат за произход на рибата…

– Тя също е на Отца Ми, а значи и Моя – възрази Младежът

– Тогава трябва да добавиш и документ за производител! – отсече леля Цеца и погледна Странника твърдо и безкомпромисно – Осигури ми всички тези документи и тогава ела отново, за да ти определя и заверя аз работното време! Ако не можеш да намериш някой документ, ще се разберем някак… Ако ме разбираш…

Младият мъж напусна кабинета, а леля Цеца уморено се отпусна в удобния въртящ се стол, намести очилата си и се загледа през прозореца след отдалечаващия се Странник.

„Да бе, да – мислеше си общинарката – ще се разберем някак си! Тоя няма за какво куче да го хване! Ще се разберем – друг път! Е-ех! Но нищо! Докато набави всички документи, ще мине много време и поне няма скоро да ми досажда отново! Я чакай да се обадя на колегите по другите институции, да му усложнят още живота…

В този миг вратата на кабинета се отвори с трясък и вътре влетя Пешо – младо момче, колега на леля Цеца. Пешо изглеждаше така, сякаш бе видял призрак.

– Лельо Цеце, видях Бога! – викаше Пешо в екстаз – Разбираш ли, яви ми се Бог и дори говорих с Него!

– Ти внимавай, да не ти се яви Кмета, че ще трябва да си поговориш и с него! Кое време е бе, Пешо, та чак сега идваш на работа? Добре, че съм аз, за да бъде Общината винаги в услуга на гражданите!

Калин Пантов