Отнемат ни Свободата. Свободата да зависи нещо от нас. Свободата да съществува шанс за промяна

Водят се все още отделни битки в страната ни. Дава се тук или там някой и друг отпор. Има епизодични искри на недоволство. Не е хептен да няма и не е като да е без хич.
Това е важно, па макар несъгласията и съпротивите да са със затихващи функции.
Така се създава усещането, че обществото е живо или поне, че не е предало окончателно Богу дух.
Всъщност, обаче, зад фасадата на това социално живуркане, топуркане, залъгване и заглъхване протича нещо, което може един ден да се окаже страшно – като реалност и жестоко – като последици.
Свободата ни се смалява, спихва се.

Отнемат ни Свободата. Свободата да зависи нещо от нас. Свободата да съществува шанс за промяна. Свободата да живеем в реална демокрация. Свободата да имаме право на мнение и да го изричаме на глас.
Ето това е главната и основна черта на случващото се у нас. Задушава се Свободата, която наивно си мислехме, че ни вече е вече в кърпа вързана и може икономиката да върви или да не върви, но Свободата ще я има – гарантирано и завинаги.

Свободата и Сигурността са сестри, те са с възможно най-близка кръвна връзка. Но те са и много различни.
Сигурността, казва един американски учен, Джоузеф Най, е като кислорода. Докато я имаш, не мислиш за нея. Когато започнеш да я губиш, за нищо друго освен за нея не можеш да мислиш. Опитай се да мислиш за нещо друго освен за недостигащия ти кислород, когато са ти запушени в буквалния смисъл на думата носът и устата.
Но със Свободата не е така. Свободата може да ти бъде отнемана бавно, но сигурно и ти да не усетиш това. Да не почувстваш как носът и устата ти са запушени в преносния смисл на думата.

То е както жабата, която може да бъде сварена напълно и без да усети – с постепенно загряване на водата в тенджерата. И докато се осъзнае жабата, тя вече е вяло и бездиханно, безформено и грозновато нещо.
Ето така ни отнемат Свободата – неусетно, неотклонно, неумолимо, необратимо.
Затягат обръча около всеки, който не е като тях, не желае да е един от тях, не мисли като тях, не е съгласен с тях.
Стягат въжето около гърлото на всеки, който се осмелява да има мнение, да има позиция, да има несъгласие, да има глас.

Засега репресията, пак по друг израз на Джоузеф Най, е донякъде мека (soft). Сравнително мека. Отнсително мека. Привидно мека. Но то е защото съпротивата е плаха, тиха, кротка, слаба.
Даже няма нужда репресията да става твърда (hard). Не че не може да стане, но не се налага. Друг въпрос е ако се наложи. Ако въпросът е друг, то и отговорът ще бъде друг.
Какъв може да бъде отговорът знаят онези – те са все още единици, единаци, малцина, мърцина, върху които се е стоварила силата на властта – на властта политическа или административна, различна по въздействия и средства, но еднаква по бруталност и цели.

А междувременно обществото се плацика в тенджерата на спихващата се и свиваща се Свобода, прави със сетни сили някакви малки вълнички, залъгвайки се, че не приема мъртвото вълнение на застоя и се брани от застоялото тресавище, патетично наричано стабилност.
И докато се плацика в тенджерата, обществото ни не усеща, как температурата в нея се повишава. Скоро то ще бъде сварено, ще стане – без да се осъзнае – вяло и бездиханно, безформено и грозновато нещо, на което ще му е все едно има ли Свобода или няма.
Свобода тогава няма да има. Тя ще бъде окончателно отнета. И все по-малко ще стават онези, които ще си спомнят какво е това Свобода. Докато не си отидат всички, живели при нея.
Живели при нея, но и спомогнали – с пасивността и апатията си – тя да им бъде отнета.

Николай Слатински

Резултат с изображение за Nikolay Slatinski