„ОТПРЕД АСКЕР, НАЗАД – СРАМ, ОТГОРЕ – ДЪЖД“. А СЕГА… ОТВСЯКЪДЕ … САМО СРАМ

Вчера си отиде Антон Дончев.

Вчера времето се събра и прие душата му с възхита.

Защо с възхита?

Защото разделното време е за безчестникът, за този, който убива българския дух.

За този, който във властолюбивия си устрем, захлупва с хитреенето си продажността и лицемерието, за да изглежда спасител, а душата му угодно е отдадена на антихриста.

Нищо освен духа не е достойно за възхищение.

Затова времето прие този бележит българин тихо, нежно, с преклонение, в отредения му миг.

На продажникът му бе достатъчно да помълчи една минута с осребрената си състрадателност, пледираща за чистота на духа, но с алчност, удавена в претенциите на плътта.

Който казва, че всичко е случайно, той отрича съществуването на Бога.

На разчитащите знаците на съдбата, не може да убегне историческият факт, че от 19 до 21 октомври се водят най-лютите сражения за освобождението на Родопите, на връх Кавгаджик, днешен Средногорец.

Победата на Двадесет и първи средногорски полк е пълна!

Тя гарантира не само освобождаването на Родопите, а и спасява местното население от истинско клане, което е било неизбежно, ако полковник Серафимов бе избрал да се подчини на заповедта за отстъпление.

Бойният подвиг на средногорци влиза в аналите на войната като „Родопската Шипка“.

Връх Кавгаджик е преименуван на Средногорец, а село Аламидере на Полковник Серафимово.

Точно в тези дни Господ прибра душата на Антон Дончев при себе си.

Участник в сражението през онези дни описва съдбосния миг така:

„Отпред аскер, назад – срам, отгоре – дъжд.”

А сега… отвсякъде… само срам.

Всъщност, има ли го изобщо, когато едни нагласени чувства на малодушници отдават почит с едноминутно мълчание на литературния ни колос, а после се оглеждат в марката на луксозните си вратовръзки и изпадат във възторг от суетата на безрасъдната си глупост.

Отпред меркантилност, отзад – евроатлантическо благоговение.

Срамът в подобна среда на раболепие, не го търсете.

Измамният срам е винаги нагъл.

Да, лъжливо, престорено, фалшиво е всичко в тези времена.

Нечистият и скверният никога не могат да обичат.

Липсва достойното сърце, в което единствено можеш да намериш почит към светлината на духа.

Обреченост е, когато повече от тридесет години мними „лекари“ се мъчат да излекуват „кръвотечението“ на народа ни.

Само феноменът на времето – кога разделно, кога пък съзидателно – знае доколко мераклиите да лекуват, са повече мъчители, отколкото целители.

Както казва баба Сребра на Антон Дончев:

„Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка.

Човек се познава по делата си.“

Неизлечима е болестта, когато в делата доблестта е увяхнала.

Велин Хаджолов

бивш шеф на ОСА в ДАНС

https://afera.bg/