ПАТОЛОГИЧНАТА СКЛОННОСТ КЪМ ЛЪЖА, ИЗМАМИ, ЛИЦЕМЕРИЕ И ДЕМАГОГИЯ

Съществуват достатъчно представителни социологически данни, че около 25 % от хората са твърде склонни да лъжат. Почти всеки лъже понякога.

Няма да посочвам конкретни примери за големи лъжци и измамници, защото те са толкова много, особено в политиката и във властта, и защото всички ние ги знаем.

Но при част от лъжците и измамниците тази склонност е с патологически параметри (размери) и определено представлява остро психично разстройство.

То може да се идентифицира като обсесия – митомания, като характеропатия, като временна деформация на комуникативния процес, свързана с действието на различни психични фактори (например, демонстративност, нарцисизъм, злост).

Като психичен феномен лъжата представлява съзнателно утвърждаване на неистини или противопоставяне на истини, съответстващи на действителността.

Тя е поведенски акт (най-често вербален), с който един човек въвежда в заблуждение друг, без предварително уведомяване за своите цели да го излъже, като при това лъганият не е изразил изрично желание да не му се казва истината.

Лъжата предполага обмяна на информация. Предполага друг човек, който да е обект на лъжата, който да е излъган, измамен. Затова е в сферата на общуването и взаимодействията между хората.

Лъжата може да бъде дефинирана апофатически (определяне чрез отрицание) като антоним (противоположност) на истината.
Лъжата е не-истина.

От гледна точка на лъжещия, лъжата е негово средство (инструмент) за постигане на някаква цел, което той използва съзнателно и преднамерено. Несъзнателна или невинна лъжа няма. Ако излъжеш, без да искаш, това формално си е също лъжа, но за нас представлява по- скоро грешка, пропуск, случайност

От гледна точка на този, който е лъган в момента (или е бил излъган в миналото), лъжата най-често е зло; той понася някакви негативни последствия от нея. Самият факт, че е излъган, най-често сам по себе си го натоварва психически и допълнително го обременява, влияейки върху чувството му за достойнство и върху самопрезентирането му в социума. Никой не иска да е лъган.
От морална гледна точка лъжата е укоримо деяние и самата тя е зло.

За християнството лъжата е грях и трябва сурово да се наказва – “Който говори лъжи, ще погине” (Пр. 19:9).
В психичен план лъжата извежда човека от душевното му равновесие и го поставя на особени позиции в системата на междуличностните отношения.
Предизвиква преживявания, които често са доста силни. Влияе на самооценката. Възможно е да провокира угризения на съвестта и да причини мъки и страдания.
А в някои случаи, когато излъгването е особено успешно и/или резултатите от него са много полезни за лъжещия, лъжата може да му донесе радости и възторг.
Нека да видим тънките различия в синонимите и антонимите на лъжата.

Прави впечатление, че синонимите на истината са значително по-малко от синонимите на лъжата.
Действително, ако истината е една, то начините (разновидностите) за лъжа по отношение на нея са повече.

Лъжата може да има множество модификации: измама, лицемерие, демагогия и др.
Докато при измамата се предполага наличието на интереси (често материални), то при лицемерието не е така – на фактическата лъжа се приписват несъществуващи възвишени мотиви, добри намерения, нравственост и хуманни цели.

Виждаме лицемерието като рафинирана лъжа, поставяща си, освен всичко друго, и целта да представи по добър начин лъжеца и измамника. Което често става даже чрез самата лъжа и измама, придобиващи при лицемерието различен образ – на помощ, на добродетелна постъпка, на хуманен акт и т.н.

В този смисъл лицемерието спада към по-сложните форми на лъжа. Изисква повече интелект и повече опит на лицемера.
Счита се, че някои от чертите, необходими за лицемерието, са наследени: склонност към лъжа, желание за добра презентация, егоизъм, пластичност на поведението, усет за възможността другия да бъде излъган и т.н.

Ако бъдем по-прецизни по отношение техниката на лицемерието, трябва да кажем, че тя изисква разлика в мисловната състоятелност на лицемера и лъгания (или лъганите).
С други думи, даже и един прост човек може да прояви успешно лицемерие пред по-прости от него. Както и един много умен човек би могъл да се “хване” на лицемерието на друг още по-умен (и по-опитен) от него.

За някои хора твърдо можем да се произнесем, че са лицемери, тъй като точно такова поведение е твърде ха- рактерно за тях в много жизнени ситуации. Лицемерието е включено в Аза им.
По моя преценка разпространеността на лицемерието наистина е шокираща. И може би това произхожда от самата природа на човека, научил се във филогенезата да бъде такъв, какъвто трябва да бъде в дадената социална ситуация, а не какъвто си е всъщност.

Демагогията (от гръцките δημος – народ, и αγωγος – водач) е разновидност на лицемерието и се отнася по-скоро до лица, които чрез лъжи и празни обещания се стремят към някакво влияние върху други лица.

Демагогията се дефинира и като измамване на незрели хора чрез безнравствени средства. На практика па- циентъдемагог представя пред широки публики не себе си, не своята истинска същност, а нещо съвсем друго, което той като личност не е.
Подобни пациенти често се представят като добри, хрисими, честни, почтени, демократи, християни, народолюбци, пълни с добродетели и т.н., което в никакъв случай не отговаря на истината за тях като хора.

Демагогията, двуличието, лицемерието, измамата и лъжата са психопатологични феномени от един и същ порядък.
Те имат близка същност, но различни нюанси на социалното си реализиране и на резултатите от тях за околните и за пациента.
Признаците, по които можем да познаем, че пациентът лъже, също са много. Ще посочим по-важните от тях:

• Лъжещият не смее да те гледа в очите. Той е с бягащ поглед.
• Мига често. Нормалното мигане е около 30 пъти в минута.
• Лесно се афектира по странични поводи. Така пренасочва вниманието извън себе си.
• Лъжещият е с фиксиран поглед и с каменно изражение а ла Бъстър Китън.
• Изчервява се, изпотява се, трепери, тропа с крака, чука с ръце и др.
• Лъжещият прави паузи в говоренето си.
• Склонен е към тиради, с които отвлича вниманието.
• Прекалено щателно си подбира думите.
• Лъжещият се издава с изпуснати изказвания или с грешките в речта си.
• Тоналността на гласа на лъжещия човек е по-висока.
• Лъжещият е склонен към жестикулиране и манипулации (потриване на ръцете, почесване, пипане на лицето, приглаждане на косата и др.)
• Лъжците често илюстрират речта си с примери, със съответни жестове и др.
За пациента със склонност за перманентно лъжене на околните важни са емоциите при лъжата. Те стават по-големи, когато:
• Обектът на лъжата е с репутация на хитър човек;
• Жертвата вече подозира за лъжата;
• Лъжецът е с малко опит в областта на лъжата и измамата;
• Залогът е висок;
• За жертвата лъжата е непоносима и съвършено неизгодна;
• Наказанието за лъжата е много голямо и др.

За разлика от нормалните хора пациентът със патологична склонност към лъжа не изпитва тревоги, чувство за вина и угризения на съвестта от своето поведение. Напротив, изпитва задоволство и особено удовлетворение от лъжите и измамите си.

Обикновено, както е и при други психопатологични случаи, психотерапевтична помощ у нас за прекомерна склонност към лъжи се търси само в краен случай – когато постъпките на пациента станат шокиращи и опасни за него и за околните.

Този текст е от третия том на моята тритомна “Приложна психотерапия”.
Можете да научите за методи за психотерапия на склонността към лъжа в 9-та лекция на моя безплатен Дистанционен курс по специална психотерапия – https://tornadobg.com/app/.

Четете моите текстове!
Купувайте и четете моите книги!
Търсете ги в сайта:
акад. Петър Иванов