Персоналната държава

Недостойният се хвали най-много. Понякога не го прави лично – от негово име било чрез фейсбук, било чрез туитър, някой съобщава на личната му страница огромните му успехи. Социалната мрежа се възбужда чрез лайквания и всичко е наред, щом по този начин недостойният е рекламирал неуспехите си. Защото по-важно е как се презентираш, а не какво представляваш.

Това не е от днес. И в древността е било така, казват. Най-добрите оратори често не са били цвете за мирисане в личен план. Но пък са били убедителни и дори тези, които не им вярвали, обичали да ги слушат. Мисля, че Сенека някъде беше писал, че дваж по-безотговорни са надарените с реч и ум, които постъпват неправилно, защото подвеждат доброто да следва греха.

Но тия хора са сложни. Не ни е за тях речта сега. За онези става дума, които не стават за нищо освен за (своята) власт. Те се харесват от други недостойни и затова  се чувстват сигурно, уютно сред тях. Такива хора са прости и народът им е прост. Свирят на една струна. Гордеят се с това. Защото не искат да знаят, че съществуват многострунни инструменти.

Има нещо революционно, деветосептемврийско, октомврийско или ако щете – нещо патетично при изборите в България. Прекалено екзалтирано вълнение се усеща, като въодушевлението при военна победа. Надмощието, превзетият връх дава повече свобода, отколкото изборният резултат предполага. Победителите се чувстват завоеватели на властта, а не нейни олицетворители. Опиянено смятат, че властта вече им принадлежи, че тя е отнета от враговете и трябва да се задържи на всяка цена. Властта става в деня на победата собственост, която е неподеляема и наследима. И завоевателите смятат, че тяхната власт е абсолютна, също като правото на собственост, и може да се противопостави срещу всеки, който дръзне да се ползва от благата.

Властта принадлежи на тези, които са я завзели. Другите – имащи несходни морални принципи от завоевателите, нямат право да се ползват от защитата на властта, нито от законите в държавата, в която тя господства. Ако не им харесва – да си потърсят друга родина. В този тип феодални териториални конструкции властта е архитип, мит, идол и представлява модел без социално съдържание; съществува със знака на завоевателя и в някакъв аспект е негов печат. Затова тя се идентифицира, олицетворява се чрез лице, а не чрез програма или идеология. Нещо повече – този тип власт напълно изключва съществуването на следпобедна идеология или програма, защото е власт на силата, а не на отговорността. Тя не признава битието на задължения, произтичащи от правото на власт. В крайна сметка тази власт, досущ като юридическата собственост, трябва да дава плодове за притежателя си, не за тези, които я обслужват.

В този смисъл подобна власт не е от типа на революционната стихия, заляла света през 19-и и 20-и век. Това е подмолна, крайно манипулативна и злобна придобивка, овладявана чрез машинациите на ехидния популизъм и отсъствието на морал – така близко до съзнанието на крадците, престъпниците, лакеите, злосторниците и обикновените простаци, с каквито е пълна разнебитената демографска каруца на всяка слабодемократична, отчаяна или окаяна лична държава. За да удържи позициите си, тя създава добре организирана и относително дисциплинирана система от несправедливи институции, постепенно превземащи другите клетки на държавното устройство: съд, прокуратура, професионални организации, неправителствен сектор, дори частни образувания. В резултат от зловещата си корупция и безконтролното харчене на обществени средства тя създава масивен гръб на своята злосторност, чрез който е в състояние да възпре финансово или физически всяко електорално разклащане или отклонение. Знаме на подобна власт е отрицанието: важно е непрекъснато да се повтаря, че тези преди нея са били лоши и изобщо всички освен нея са лоши, защото иначе не може да бъде. И да се сочат примери на народно доволство, каквито има наистина доста, ако съдим по крясъка на невъзпитаните да изразяват емоциите си тихо. Другото е безмълвие. И плява.

Ясно е, че масовата журналистика, официалната статистика и всичко, което в някаква степен зависи от властта, започва имплицитно да я одобрява, както на всеки от нас често се налага да приема недостатъците си, да се съобразява с тях и дори да ги уважава. Просто не може без тях – нали са си наши? В някакъв смисъл е по-добре, че я има тая власт, независимо от несправедливостта. Без власт пък може ли? Прекален светец и Богу не е драг.

Така заспиваме или приспиваме съвестта си.

А че това не е публична власт, а трансформатор на общото в частно, вече започва да се забравя. Защото публиката се стреми към частица от самодържавието и този стремеж разкрива тъжен факт: народът става зависим от властта, а не властта от него. Така обществото се разгражда на единици индивиди, устремени към лично удовлетворение вместо към обществена справедливост. Постепенно – в екота на рушащата активност на тектоничните си плочи, подземната власт се надига от ада си, усетила сила, и въздига във високото косматият гръб на персоналната държава, на олигархично-абсолютистката етатична конструкция, родена уродливо без държавна физиономия. Тя държи в страх и притежава в еднолична собственост големи групи мизерни хора, обитаващи подножието. Знае, че тези нещастници са населили територията още преди тя да изникне от своето нищо, за да опровергае правилото, че от нищото нищо не може да произлезе (Ex nihilo nihil fit.). Знае и нехае. Вярва, че тези хора са лишени от исторически, родови, културни корени и общи черти помежду си; нямат колективен морал и съпротивителна сила. За общи ценности да не говорим, ценностите вече са глобални, междудържавни или индивидуални (рядко), в никакъв случай не са групови и национални.

Част от човеците в подножието на персоналната държава се смятат за щастливци, без да познават щастието. Друга част, по-голямата, изобщо не се смятат за хора. Може би, защото познават човешкото щастие.

автор: Владимир Георгиев

http://duma.bg