„Всеки истински християнин знае наизуст и пази в сърцето си думите, с които Исус Христос, според Св.евангелисти Матей и Марко, в страшните си кръстни мъки, се обръща към Небесния Отец.Това е последното изречение, което Той произнася в човешкия си облик, преди да издъхне на кръста и да възкръсне в Слава.Това са съкровени, интимни слова, които само един Син може да изрече към любящия Баща, който му налага да изпие до дъно горчивата чаша. Както знаем, тези думи са на арамейски език и гласят:“Ели, Ели (или Елои), лама сабахтани?“, което означава „Господи, Господи, защо ме изостави?“
Но, българи, вникнете днес в откровението, че това са български слова, произнесени на български език и разпознаваеми чрез нашата реч! Български думи се отронват от напуканите уста на Спасителя в последния миг от земното му битие!
Ако вземем само втората част на изречението, без обръщението „Ели, Ели“- „Господи, Господи“, тя звучи като „ламасабахтани“. Но какъв е смисълът на това тайнствено звукосъчетание? То трябва да стане разбираемо за всеки българин!“
„Нека го разчленим по законите на българската реч: „ла ма сабах-та ни“. Да му направим разбор: ЛА ( въпросителна частица -„ли“), МА ( лично местоимение – „ме“,“мен“), САБАХ ( възвратно местоимение в падежна форма – „себе“), -ТА ( своеобразна членна форма или притежателно местоимение -„твоята“, „твоето“), НИ ( отрицателна частица).
А сега от тези отделни части да съставим цялото изречение на български език:
„Господи, Господи, ли ме (в) Твоето Себе (Същност, Личност – в смисъл на Защита, Закрила) не (приемаш вече)?“
И още по-точно: „Господи, Господи, ли ме (в) Твоето Себе (вече) няма?“
Смисълът е същият, както във възприетото в цялата християнска традиция „арамейско изречение“. Нищо чудно, древноарамейският и тракийският (чийто наследник е българският език), са много сходни. Синът говори на български и е сигурен, че Бащата ще го чуе и разбере.
Разсъждавайки върху тази последна фраза на Исус, откриваме поне три доказателства, че тя е автентична и е произнесена от Божествена Личност.“
„Първото доказателство за истинност е нейният насечен, пределно лаконичен изказ. Думите са сведени почти само до срички, изчистени от всякакви излишества, предлози, съюзи и пр. Напомнят оголен проводник.Това говори, че наистина е произнесена в момент на ужасни страдания. Но говори също,че е произнесена от Личност, която не принадлежи към мира сего. В други запазени пророчески фрази, предаващи преките слова на Бог (или на божествени фигури в езическата древност) също поразява пределната краткост, „оголването“ на думите, които дори не изглеждат свързани една с друга, но общият им смисъл е ярък като светкавица, точен, почти телепатично рабираем за човешкото съзнание. Спомнете си потресававащото предупреждение:“ мене текел упарсин“, изписано с огнени букви на стената на залата, в която последният вавилонски цар Валтасар се отдавал на разгул в нощта, когато пресийският владетел Кир вече влизал в обречения град. Впрочем и в това Божие предупреждение също звучат български слова.“
„Второто доказателство за автентичност и божественост на последната Христова фраза, е нейната необятна дълбина. Колкото повече разсъждавам над нея, толкова по-сложна ми се струва. Едно нейно възможно значение, невключено в евангелския прочит (доколкото той третира пряко мига на издъхването, а не прави теологичен разбор), е следното: “ Господи, Господи, ли ме (в) събота-та няма?“.Това може да означава както “ в събота няма ли да съм сред живите?“, така и „ли (в) събота няма да съм сред мъртвите!“
Основавам тази възможна дешифровка на прочита на „сабах-та“ в смисъл на „шабаш-та“ – в събота.
Третото доказателство е назоваването на Бог Отец с името „Себе“. То сочи разбирането за Бога като Личност и Същност, Божествено Себе, от което произлиза малкото човешко „себе“ – човешката природа. Но има още нещо изключително важно – в един мой неконвенционален възглед за произхода на името на бог Сабазий, най- почитаното божество у траките, аз извеждам това име от „Себе“ – същност. От него произлиза името на Бог Отец в православната традиция – Саваот. А асирийският бог на слънцето, който в древността е почитан в целия Близък изток, се нарича Шамаш.Това название е пряко свързано с тракийското име Сабазий и с асирийската дума „шамши“- “ слънце“, която смело можем да тълкуваме чрез българския език като „сам си“- самодържец, върховен господар“