По повод предишната ми публикация тук как съм се опитал да снимам след убийството на Луканов

По повод предишната ми публикация тук как съм се опитал да снимам след убийството на Луканов, се появиха коментари, че такива неща не трябва са се снимат. Затова, някои подробности по въпроса.

Понеже има деликатни души, които смятат, че не можело да се снима труп, дори завит с чаршаф, ето някои примери.
Няма да давам за пример множеството снимки на убити от терористи или в локални войни, които се появяват в най-големите медии. Няма да припомням и снимките на смърт от Втората световна война и концлагерите.

Или да речем прочутите убийства – как съпругата на Кенеди се е навела към него след удара от куршум в главата. Нито убийството на убиеца му. Или да речем убийството на брат му Робърт, от което има цяла поредица драматични снимки отблизо в най-авторитетните издания като „Таймс”, „Ню Йорк Таймс”, „Лос Анджелис таймс”, „Дейли нюз” (ще сложа в коментарите за невярващите). Или удареният от куршуми папа Йоан Павел. И т. н.

Въпросът е, че някои от най-силните фотографии за последните 100 години са именно на убити и умиращи хора. Имам предвид иконични снимки от историята. От 20-те най-прочути снимки въобще, поне пет са на убити или умиращи хора. Като се почне от снимката на Робърт Капа на доброволец в Испанската гражданска война, който пада назад, ударен смъртоносно от куршум, мине се през екзекуцията с пистолет на виетнамски затворник на улицата в Сайгон от полицейски шеф, през падащи от горяща 5-етажна сграда дете и жена в американски град, горящи тела на самозапалили се будисти, умрели от глад етиопски жени, умиращо дете в Африка, до което е кацнал в очакване лешояд и т. н. Някои от тях са с награди от „Уърлдпрес фото” или „Пулицър”.

Смъртта е финалният момент от живота. И да я показваш на снимка няма нищо осъдително или неприлично. Това не е задоволяване на клюкарски интерес.

Медии се пазят да не показват много детайлно натурализми при разкъсани тела, но то е за да не плашат и отблъскват по-чуствителни читатели, а не по някакви морални съображения.

В мюсюлманските държави например има силни ограничения в показването на кръв и насилие по телевизиите. Например в Турция, прочутите турски сериали се цензурират – ако в кадър се вижда кръв, я покриват с филтър, както и голите сцени. Само за износ сериалите се виждат без цензура.

В християнските страни, най-развитите държави, няма такава цензура, освен предупреждение за възрастта на зрителите. Филми и сериали показват натурализми в убийствата без ограничение. И специално по въпроса за труповете – не е много ясно защо, но са изключително експлоатирани в сериалите. В момента по каналите у нас вървят поне 5 сериала с главни герои патоанатоми (съдебни лекари – forensic). Във всичките обилно показват трупове с най-големи подробности. Отделно в останалите криминални сериали сцените с трупове на местопрестъпление и залите за аутопсии са основна част от действието. И става дума не за документални филми, а за игрални, които привличат повече зрителски интерес от подобни сюжети в медиите.

В журналистиката не злоупотребяват със снимки на такива сюжети. Но и най-авторитетните вестници не пропускат да публикуват сцени и жертви на убийство.

Така че, призивите как журналистите не трябва да показваме такива неща са от хора, които или хейтят медиите, че ги дразнят, или са израз на поза – ето, ние сме възвишени морално, а вие сте долни.

А има и колеги, които се правят на големи хуманисти – ние журналистите сме преди всичко хора, не трябва да показваме такива неща – това също е поза.

Иван Бакалов