ПРЕД ВРАТИТЕ НА ЕНЕРТИЙНИЯ АД

Преди петилетка фрау Меркел открехна портите на ада с призивната си покана: „Добре дошли, ще се справим” на мигрантските орди от Азия и Африка.

Светът надникна лековерно и с перверзно любопитство в пролуката, но се отдръпна ужасен. Защото оттам нахлу Апокалипсиса. Предизвикан от почти вековната зависимост на Запада и останалия свят в неговата индустриализация от добива на въглеводороди. Но, как така? Каква е взаимозависимостта между новото велико преселение на народите с добива и търговията им? Отговорът е категоричен – пряка, макар и завоалирана зад кухи политически, идеологически и религиозни догми, далеч по-второстепенни от същността на проблема.

През 1979 г. Ричард Уайгънър президент на General Motors на въпроса, защо не произвеждат коли с нисък разход на гориво, а предимно мощни пикапи и джипове, отговаря: „Ние създаваме това, което пазара иска. След като хората искат „Хамър”, ние трябва да им го дадем”.

Просперитета на САЩ и страните от Западна Европа след Втората световна война до голяма степен се дължи на привилегирования достъп до нефта на страните от Близкия изток и Персийския залив. 330 милиона американци бяха отдадени на необуздан консуматизъм вследствие на достигнатото ниво на икономическо развитие.

Има статистика, която сочи, че към 2008 г. американците са потребявали енергия и материални блага средно 32 пъти повече от хората в страните на развиващия се свят, тогава обхващащ 5.4 млрд. души. Но, по стъпките им галопира вече изместилият ги в икономическото си развитие Китай. Там ежедневно се продават по 74 хил. автомобила и по пътищата и магистралите им се движат вече 290 млн. коли, а се произвеждат толкова, колкото в САЩ и Япония взети заедно.

До няколко години броят им на глава от населението ще се изравни с това на САЩ. Бълват въглеродни емисии и хиляди циментови заводи и ТЕЦ-ове.

Индия неотклонно върви зад Китай с годишен ръст на БВП от средно 9 % и само през последните 10 г. около 350 млн. души са напуснали селата и са се заселили във все по-урбанизираните стари и нововъзникнали индустриални райони на страната. Смогът от 90 – те години се прехвърли от Токио, Лондон и Детройт в Шанхай, Пекин, Мумбай и десетките нововъзникнали там милионни градове и мегаполиси.

Главоломно расте потреблението на месни продукти и луксозни стоки. Такава е ситуацията и в другите страни от Тихоокеанския регион, който е най-бързо развиващия се и не напразно след Брекзита, интересите на бизнеса на Великобритания са насочени именно към него.

Моторът на тази индустриализация и възходящо развитие са все още въглеводородите – нефт и природен газ, чиято консумация нараства в пъти. Колосални суми за покупката им са насочени към страните, богати на тези суровини – Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Емирствата от Персийския залив, Русия, Норвегия и др. Тенденцията за изравняване в икономическото развитие на двата азиатски колоса Китай и Индия с това на САЩ и Западна Европа и възникването на огромно количество нови платежоспособни консуматори с равни възможности на тези от Запада поражда огромни проблеми.

Градовете по цял свят са прихванали американска инфлуенца. Днес отвсякъде изкачат платежоспособни „американци” – от Доха до Далиан, от Калкута до Казабланка и Кайро и нахлуват с американския си начин на живот – купуват коли, хранят се в Макдоналс и консумират, консумират.

Създават бунища на американско равнище. Планетата никога не е виждала толкова „американци”. Света е бременен и до 2030 г. ще се сдобие с още 8-9 „американуми” като САЩ, надхвърлящи 3 млрд. души с доход от 15 000 $ и нагоре на човек, Това са те, американските индигови копия. И никой не може да вини тези хора за това, че искат да се насладят на същия миш-маш от житейски глезотии, които имат американците и западноевропейците. Комунизмът и социализмът бяха системи на ограничения и не е за учудване изригването на консуматорския вулкан и в тези страни.

Но, екологията на капитализма започва да става важна, ако не и най – важната спирачка на този растеж. Когато се пуска на воля тази толкова голяма капиталистическа енергия на толкова много хора, последствията за природните ресурси и борбата за придобиването им са съкрушителни.

В този аспект т.н. Зелена сделка в ЕС с ликвидиране на производствато на ел. енергия от ТЕЦ-ове и с тежки рестрикции за производства с излъчване на въглеродни емисии и дори в селското стопанство за животновъдството е направо наивна, на фона невъзможността за нулеви въглеродни емисии в Европа, а бълващи такива от останалия свят. При положение, че за замърсяването на океаните, моретата и атмосферата не съществуват граници. Отделно, едно вулканично изригване например, анулирва всички подобни усилия за огромни територии. Трупат се множество научни доказателства и за неоснователността на теорията за Глобалното затопляне и свързаните с него климатични промени, като естествени в геологичната история на планетата и некореспондиращи в значителна степен с човешкия фактор. Огромни икономически интереси и ламтеж за свърх печалби стоят зад новите „зелени технологии“, призвани да заменят сегашните. Което не означава, че не трябва да се търсят нови източници на енергия.
Масираният трансфер на богатство срещу въглеводороди изкривява не само развиващия се свят, но и цялата световна икономика и политика.

Там, където правителствата могат да набират повечето от приходите си просто чрез пробиване на дупки в земята и морето, вместо да отпришят енергията, креативността и предприемаческия дух на народите си се проявява тенденция към орязване на свободите, недостатъчно финансиране на образованието и забавяне на човешкото развитие.

Огромните финансови интереси на световните корпорации и подчинените им правителства са основната пречка за ефективно противопоставяне. Заменянето на енергията от изкопаеми горива с евтина и чиста енергия и изваждането на дълбоко заровените в сейфове съществеващи патенти за добиването и ще бъде мечът, който ще ги обезглави.

Светослав АТАДЖАНОВ