ПРЕЗИДЕНТСКИ ИГРИ

Помня времената, когато въведохме титлата „президент“ и колко странно ни звучеше това. Помня и как после толкова ни хареса, че шефът на всяка новопръкнала се частна фирма си слагаше „президент“ на визитките, нищо че съседите му казваха „фирмаджия“. А ето вчера, едва за втори път в историята, си преизбрахме президента. Интересен феномен, който си струва да бъде разчоплен, дори с риск да прокърви малко под ноктите ни.

За мен една от основните причини Радев да приключи толкова сам напред, беше липсата на състезание. Срещу президента се изправиха два футболни отбора кандидати, някои от които тичаха почти голи по терена, за да бъдат забелязани. Едва в последния момент изскочиха претендентите, които би трябвало да му дишат във врата. Обаче…

Герджиков беше нещо като резервен парашут за ГЕРБ. Дръпнаха му въженцето едва към края, просто защото не успяха да пуснат сериозен кандидат срещу най-големия враг на Борисов. По всички закони на отровната пропаганда сами пуснаха слух, че ще предлагат Петър Стоянов. Естествено, че не са имали такива намерения. Просто искаха да опипат почвата и да разберат дали настръхналата демократична общност, която имаше някакви генетични задръжки към Радев, е готова да клъвне на дясна икона.

Сигурно никога няма да разберем кое име всъщност държеше в нощното си шкафче Борисов, а и вече няма значение. Това, което ГЕРБ извадиха на бял свят с този нагъл сондаж с името на Петър Стоянов, е една доста неудобна истина. Не само за тях. Оказа се, че дясното пространство някак е преодоляло своите идеалистични задръжки към стоящия вляво Радев.

Този културен шок не само превърна един ректор в мъпет, но беше причина и Демократична България да решат да се направят, че президентски избори няма. Само че в последния миг един зажаднял за публичност Лозан Панов облече екипчето и застана на пистата.

Веднага съм длъжен да вметна, че аз самият подкрепих тази кандидатура и станах част от инициативния му комитет, именно защото вярвах, че Румен Радев заслужаваше достоен противник. А ние заслужавахме истински избори. Само че се оказа, че Лозан Панов вижда себе си по-скоро като човек за клада, отколкото за президент. По мое мнение той така и не разбра, че „кандидат-президент“ е мисия, в която той трябваше да влезе не да храни своето его – като се самозапали демонстративно и се превърне в някаква жива легенда. Президент се става, за да вършиш нещо за хората, които те избират. Само че нашият състезател изненада всички ни, защото почна да тича в обратната посока, оставяйки Радев в конкуренцията на Карадайъ и Костадинов. Чудесна компания, като имаме предвид, че лидерът на ДПС се кандидатира като президент заради парламентарните избори. Българските турци, особено избягалите заради ужасните репресии към тях преди 40 години, бяха спрели да гласуват активно в последните години. За да ги събудят, ДПС използваха две неща – парите на Пеевски и турското име за кандидат-президент.

Колкото и да е странно, кандидатурата на Карадайъ донякъде помогна и на Костадинов да дръпне напред в надпреварата. Патриотичните политици винаги са били скачени съдове на ДПС. Само че Костадинов имаше едно предимство пред разни уморени пехливани като Валери Симеонов. Говореше точно тези лъжи, които хората отчаяно искат да чуват днес.

И така, победителят на президентските избори финишира все едно е сам на пистата. Но нека бъдем още по-откровени. Състезание нямаше, защото Радев тичаше на отделен стадион. Неговите конкуренти даваха мило и драго, кой колкото може да си позволи, да са под прожекторите, да говорят пред микрофони и камери. Познайте колко интервюта даде Радев? Да, нито едно.

Това мълчание се оказа поредният правилен ход на Радев. При първото си предизборно появяване в жив ефир, той спечели дебат срещу Герджиков, но допусна и нелепа външно-политическа грешка, която тепърва ще му носи неприятности.

Ще сложа точката с най-важното. Румен Радев стана отново наш президент напълно заслужено. Най-малкото той беше единственият, който се яви на тези избори с идеята да ги спечели.

Радослав Бимбалов