ПРЕКЛОНЕТЕ СЕ ПРЕД АНДРЕШКО

Вече доста години от телевизии, радиа и Ютуб се лее монотонният аристократично-небрежен глас на Иво Христов, който изброява смъртните грехове на българския народ и произнася над него смъртни присъди. Не наричам Иво Христов професор, защото „професор“ стана мръсна дума в България, с професорски титли се нагиздиха всички държанки на Сорос. Бедата е там, че това галено кърмаче на българските медии ( идва ми наум руският израз „избалованный ребенок ), обича словесния фойерверк и е готово за някоя ефектна фраза да жертва истината – особено историческата истина. С еднакъв тембър и израз на лицето – омерзено-снизходителен, сякаш пряко воля приел настояванията на журналистите да им даде интервю, с отсъстващ вид на космически наблюдател, той говори едни и същи неща с едни и същи думи, като навремени ги разнообразява с някоя взривна обида, чието ехо дълго откънтява в съзнанието на „тълпите“.

Оправдах го пред себе си, когато избухна прословутият скандал с осемдесетте процента дебили. Публикувах и в социалните мрежи кратък текст в негова защита, отдавайки тези негови несправедливи към българския народ думи, на страшното възмущение, предизвикано от трийсетгодишното управление на варвари, търгаши и откровени престъпници. На тегобата, че народът ни продължава да ги търпи. Възприех ги като заслужена публична плесница, залепена от един интелектуалец, върху дебелата мутряшка буза на ГЕРБ.

Но интервюто на Иво Христов за БНР от 11 февруари, разпространено от почти всички български средства за информация, очевидно носи съвсем друг характер. То има претенциите да посочва дълбинните „причини“ и „причинители“ на сегашната българска безизходица. Според говорещия, те се дължат на следните „факти“:

„Българското общество не е правопригодно (…). Българската държава е само на 120 г.( от Освобождението до момента на издаването на книгата на И.Христов „Български правни метаморфози“, 2007, МВ), ние нямаме исторически държавна традиция преди това. На второ място въпросът за селското общество, а селското общество по определение (чие?! М.В.) изключва правото като регулатор (…). Ние не сме си създали държавата, тя ни е създадена, буквално донесена (…). И тази държава идва ( с Освобождението на България от русите, МВ.) и бива монтирана върху тая селска матрица (…). И тъй като отношението към държавата в българския социален контекст, е отношението на Андрешко – да я вкараме в блатото, то и нейните атрибути, включително законността, също се явяват наложено, а не изразяващо масов и обществен интерес…“.

Единствената дълбочина, която откривам в тези думи, е тяхната дълбока неистинност. Те противоречат на историческата правда. Те са съпроводени и с лошия вкус, недопустим за оратор с „аристократични“ замашки, да обвинява нечестно „българския Андрешко“ за злочестините на държавата и нацията.

Не атакувам мнението на Иво Христов за сегашното състояние на България – „завладяна територия“, “ лошо управлявана колония“ и пр. То е и мое мнение, трябва да си подлец или „дебил“ ( от 80-те процента ), за да отичаш това. Но „историческият анализ“, прицелен да даде обяснение на днешната ситуация, е жестоко погрешен и говори най-малкото за крещящ дефицит на исторически познания. Той хвърля вината за провалите на България в съвременната епоха, върху една обществена класа, която винаги е била опората на нашата държавност.

Печално известно е невежеството на съвременните български юристи, социолози, политолози и народопсихолози по отношение на науката история. Историята е всеобемна материя, която включва изброените дисциплини в могъщата си плът и би трябвало подробно да се изучава във всички хуманитарни факултети и катедри. Недоимъкът й в научния куфар на представителите на горните частни и нови – по отношение на нейния предмет и древност – науки, водят до подобни безобразни антинаучни и обидно повърхностни квалификации.

Иво Христов безспорно е ерудит – но в други, периферни за историческото познание, области. Съдейки по изказванията му, особено по последното, историческата му ерудиция е повече от съмнителна.

На неговите безпочвени обвинения бе нужен незабавен отговор от страна на авторитетен историк. Но неколцината уважавани от мен историци, към които се обърнах с молба да разобличат тези клевети ( защото това е точното определение на изказването на Иво Христов от 11 февруари ), ми отговориха, че е под тяхното ниво да се занимават с подобни глупости, подхвърлени във всеядните медии. И тъй като моето „ниво“ не е фиксирано с научни титли и аз не смятам медийното пространство за сметище, в което може да бъде изхвърлян всякакъв боклук, а за важен общественоформиращ фактор, видях се принудена сама да застана срещу мощния медиен авторитет Иво Христов и да му опонирам.

Правя го с горчивина, подсилена от доскорошната симпатия – и с усещането, че не мога да продължа собствените си занимания, ако не обърша от лицето на българския селянин – свещен образ, останал в миналото – тази поредна воняща, незаслужена храчка.

В доводите си изтъквам цитати от извори, включени в произведенията на двама от най-бележитите български историци, посветили делото си на древната и средновековна история на българския народ – Петър Добрев и Иван Венедиков.

Според основния документ за най- старата история на българите – “ Именник на българските князе“ – държавната традиция на нашия народ възхожда към управлението на Авитохол – през 2 в. сл. Хр. А според съвременните исторически открития, българската и тракийска държавна традиция се отнася към най-дълбоката пеласгийска древност.

Ето образът на българите, очертан с ослепителен щрих от епископ Енодий, историк на готския владетел Теодорих, в обръщение към неговия крал:

„Това е народът, който преди тебе, имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролятата неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода, защото, според него, несъмнено по-благороден е оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение.“

Летописецът Касиодор, пишейки за готския пълководец Толуин ( забележете сходството на името му с името Дуло ), се отзовава за българите с думи, които нямат нужда от тълкуване:

„… страшните по целия свят българи“.

Ясно е, че само народ, който има дълга държавнотворна традиция и е възпитал у себе си безкомпромисно подчинение на закона, може да жъне подобни победи и да заслужи такива суперлативи дори от тези, с които се сблъсква на живот и смърт на бойното поле. А тъкмо бойното поле е било върховната проверка на личните и народностни качества в древността и Средните векове. Петър Добрев в своите трудове, обръща специално внимание на изключително детайлната държавноадминистративна и военна терминология у българите, разкриваща висока цивилизованост и развита юрисдикция:

„Огромният брой държавни и военни звания, който се открива в българските надписи от 7 – 10 век, е нагледно доказателство за високата организация на някогашните българи и за споменатата от византийския император разлика между тях и слабо организираните нехомогенни племена“( П.Добрев, „Сага за древните българи“).

Тук ученият има предвид неособено благосклонното, но по неволя правдиво изказване на император Лъв VI Философ за българския народ в съчинението му „Тактика“:

„Това племе е многочислено и свободолюбиво и има само една грижа – пренебрегвайки останалите удобства и благополучие – да проявява мъжество спрямо своите врагове…Прочее това племе се управлява еднолично – то понася жестоки и тежки наказания от управниците си за своите прегрешения и понеже се управлява не с любов, но със страх, храбро понася мъките и лишенията“.

Не трябва да си правим никакви илюзии по отношение на „любовта“, с която са управлявани поданиците на Византийската империя. Управлението „чрез страх“ на българския народ, за което лицемерно говори императорът, трябва да си обясняваме като безусловно подчинение на закона, предвиждащ тежки присъди за престъпниците и неотменна смърт за дезертьорите и предателите.

На базата на проучените свидетелства в изворите, Петър Добрев описва българската държава като челично яка структура, основана не върху привилегиите по рождение, а върху издигането в сан според личните заслуги на членовете на обществото – бихме я нарекли „меритокрация“ – власт на заслужилите – на съвременен език. Лаврите в битка, честният труд в мирно време и верността към Отечеството са били двигател към висшите длъжности в държавата и са внушавали доверие в държавността. Законът е бил еднакъв за всички. Същият закон е действал с пълна сила и за владетеля – канас. Почти хилядолетие българите са управлявани от свещената династия Дуло – специално подготвена за върховното управление на държавата. Защото – за да преуспява един народ, той трябва да има справедливи и мъдри водачи. Най-великата българска слава е извоювана, докато България е управлявана от рода Дуло.

Ето какво пише византийският военачалник, известен в историческата книжнина под условното название „готският топарх“, през 10 в., когато Източна България вече е паднала под византийско робство – явно, по мнението на съвременниците, причината за нейния разгром, е, че българите през тази епоха са се е отклонили от изконните си добродетели:

„мизите ( българите ) бяха загубили предишната си справедливост и законност с тези си постъпки, докато по-рано те най-много почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете и народите се присъединявали към тях доброволно“.

Иво Христов навярно гордо потрива ръчички, задето е изковал дълбокомудрото понятие „селска матрица“ – виновник за всички скърби и печали на днешна България, защото, както той твърди, „селското общество изключва правото като регулатор“. Явно в Юридическия факултет не се изучават достатъчно сериозно самите начала на държавността, огласени много ясно от древните автори. В Книга Втора на своята „Историческа Библиотека“ Диодор Сикул описва основите на арийската държава в древна Индия, установени подир управлението на наследниците на Дионис и на Хераклидите – потомците на Херакъл. Тези основи се крепят върху седемте касти – обществени класи – и не зависят от формата на управление – царска или демократична. И кои, мислите, че са първите две от тях, най-важните, стълбовете, върху които се крепи общественият градеж? Това са класите на философите и земеделците.

„Цялото население на Индия се дели на седем разряди – пише Диодор. – Първият разряд се състои от философите. По брой той отстъпва на останалите, но се ползва с най-голяма почит. Философите, не носейки никакви обществени повинности, не господстват над никого и никому не се подчиняват. Но частните лица ги канят на жертвоприношения и обряди, извършвани в чест на умрелите, понеже ги смятат за най-угодни на боговете и най-сведущи в делата на преизподнята. За тези услуги философите получават богати дарове и почит. Голяма полза принасят те и в обществените дела на индийците, когато ги канят на свикваното в началото на всяка година голямо събрание, където те пророчестват за засухите и наводненията, за ветровете, болестите и много друго, което може да бъде полезно на слушащите ги хора. Защото, узнавайки отрано това, което ги очаква, и хората, и царят, се стараят да избегнат предстоящото и винаги отрано да приготвят това, което може да бъде полезно. А който от философите сгреши в своите предсказания, никакво друго наказание няма да го постигне, ни хула, освен това, че е длъжен да пребивава в мълчание през целия си останал живот.“

От това свидетелство на Диодор, разбираме каква фундаментална роля е отредена на интелигенцията ( свещенослужителите, философите, брамините ) в най-древната арийска държава. Не се допуска тя да прояви неведение и да се опозори като „псевдоинтелигенция“. Едва ли съществува по-страшно порицание от доживотното мълчание. На уличения в невежество бива отказана комуникация с обществото. По тази логика колко хора в днешна България би трябвало завинаги да замлъкнат?

Диодор продължава с характеристика на втората по значение каста:

„Вторият разряд от населението съставляват земеделците. От всички той се оказва най-многочислен. Земеделците не участват нито във войните, ни в други обществени повинности, а усърдстват само в земеделието. И никой воин, срещнал случайно в полето земеделец, няма да му причини вреда, защото хората, смятайки земеделците за всеобщи благодетели, се въздържат от всякаква несправедливост спрямо тях. Понеже обработваната земя, пребиваваща в безопасност и тегнеща от плодове, предоставя на хората в изобилие всичко необходимо за препитание.

Живеят земеделците в селски местности със своите деца и жени и даже не се стремят да посещават града. А плата за земята те доставят на царя, защото цялата земя на Индия е царска и никому от частните лица не се позволява да владее земя. Освен тази плата, земеделците доставят една четвърт от реколтата в царските житници.“

В изложеното дотук, Диодор заявява с думи прости, че тъкмо духовните блага – тези, които твори интелигенцията – и материалните блага от първа необходимост, създавани от земеделците – са най-благородните дейности, за които е призван човешкият род. Диодор поставя знак за равенство между тях. И много още мъдреци в продължение на хилядолетия са повтаряли, че ако човек не може да бъде поет, трябва да оползотвори живота си като орач и сеяч. Тези човешки занятия са мисии, те стоят в основата на цивилизацията и напредъка. Те пазят изконните добродетели, завещани от предците. На тях се крепят устоите на държавата и на човешкия морал.

Диодор Сикул изрежда и останалите „разряди“ – касти – в арийската държава в Индия: скотовъдци, занаятчии, воини, ефори ( натоварени с полицейски функции ) и „тези, които заседават в съвета и се съвещават по обществените въпроси“. Той особено набляга на факта, че „съдиите у индийците точно произнасят присъдите и сурово се отнасят с провинилите се.“

„Така мълви мъдрият Диодор“ са изричали някои късноантични и средновековни хронисти, позоваващи се с уважение на труда на моя любим античен блюстител на историческата правда.

Селското съсловие в продължение на хилядолетия е представлявало основното население на всички държави в света. Това е обусловено от традиционната икономика и ни най-малко не е пречело на законността. Напротив, свободното селско население, заедно с градските свободни занаятчии, е било стожер на централната власт и на държавната неделимост.

Петър Добрев обаче сочи, че българската средновековна държава сериозно се различава от кастовата арийска държава в древна Индия. В България централната власт до късно запазва директни отношения със селското съсловие. Държавата, в лицето на царя, е върховен собственик на земята, но фактически собственици са родовете. Първоначално всяко българско земеделско семейство е имало парче земя. Значителна част от селяните не са закрепостени дори при т.нар. „развит феодализъм“. Богомилската книжнина от времето на византийското робство съобщава, че в Първото българско царство данъците, плащани от българските селяни, са били почти символични и това не е носталгичен навей, а самата истина. Държавата не се е крепяла върху тежко данъчно облагане на населението. Съхранило се е едно особено равенство в нея, произлизащо от древната й духовна мисия. Но това не бива да се разбира като зачатък на бъдеща слободия и отричане на законността. Напротив! Свободният селянин е бил най- безкомпромисният защитник на царството. Той не е плащал високи данъци, не е унижаван и смазван, но винаги е бил длъжен да държи в бойна изправност оръжието си – и коня си, ако се е числял в конницата. Както пише Петър Добрев, съществували са нарочни държавни „инспектори“, които инкогнито са следели за състоянието на оръжието и конете. Всяка открита небрежност е наказвана със смърт.

Помислете дали при такива параметри на собствеността върху земята, тя е могла да бъде продавана на чужденци и национални врагове, както това става днес – пред очите на всички.

От памтивека се знае, че не земята и упорният селски труд, а парите – лесните пари и безделието развращават. Когато алчността постави парите над вяра, душа и родина, рухват държави и изчезват народи. Този, който служи на парите, служи на Мамона. Знае се и че рибата се вмирисва откъм главата. Ако народът е читав, пробутай му недостойни водачи. Скоро и народът ще стане като водачите си. Първата българска държава изпитва първото си опасно сътресение, причинено от амбициите на могъщия съсед, Византия, да я изличи завинаги – чрез подкупи, узурпиране на трона от друг род, интриги и предателства сред знатната върхушка. Но коварните посегателства се провалят. След потушаването на политическата криза и възшествието на канас Крум – според някои изследователи, потомък на панонска клонка от династията Дуло – новият владетел въвежда порядък, възстановявайки суровите древни закони. И ето, идва ред на оня удивителен разказ, съкровено предание на нашия народ, спасен от злото чрез мрачния пример на изчезналото от лицето на земята аварско царство. Той е съхранен в т.нар. Лексикон Свидас, документ от 11 в. Израз на някакъв странен провиденциализъм е, че името на аварите, някогашни български поробители, означава в много европейски езици „алчни“:

„Същите българи – е записано в Лексикона – унищожиха напълно аварите. А Крум попита аварските пленници:

– От какво, мислите, загина владетелят и народът ви?

А те отговориха:

– Взаимните клевети станаха много и унищожиха по-храбрите и по-мъдрите. После съдиите станаха съучастници на злодеите и крадците. Освен това и поради пиянството, защото когато се разпространи виното, всички станаха пияници. Също така и поради подкупничеството: всички станаха продажници. Най-сетне поради търговията – всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. От това дойде нашата гибел.“

Като причина за страшната всеобща престъпност, поразила по-жестоко от проказа аварската държава, „аварските пленници“- явно неслучайни, мъдри хора – изтъкват съдиите, ортаци с крадците, клеветниците-убийци, предателите-продажници, търговците- измамници и безделниците-пияници – или лумпени по днешному. А къде в тая картина са селяните, виновници за всички беззакония, според тезата на прависта Иво Христов? Няма ги – в аварското царство никой не е искал да работи, всеки се е бързал да изтъргува съвест, държава или последната си риза. Сякаш виждаме – в някаква кървава обратна перспектива – сегашния хал на България. Но в оная далечна епоха секирата на Крум Страшни е спасила народа ни от подобна напаст. И държавата ни е изживяла своя „Златен век“. И е направила нова величава крачка в световната история.

България е преживяла две робства от общо 700 години. Петвековното “ турско присъствие“, както го наричат политиканите, по нищо не е напомняло австрийската власт над северните италиански области. България е завоювана от поробител чужд по раса и вяра на нашия народ. Два милиона българи са избити или разпродадени по робските тържища при самото завладяване. По един чудовищен азиатски прийом всеки християнин, който се е отличавал с нещо от масата – с ръст, красота, ум, справедливост, богатство, инициативност – е бил превантивно унищожаван, за да се заличи самият ген на доброто, красотата и интелекта, а следователно и на непокорството – у „раята“. Да не говорим за девширмето и останалите ужаси, понесени от народа ни. И отново селото спасява България. В селското съсловие се прелива градската интелигенция на Втората българска държава и нейната аристокрация, която не е емигрирала и е избягнала потурчването. Ведно с първите етапи на освободителната борба, се е водила и колосалната глуха битка на българските селяни срещу поробителя за признаване на тяхната фактическа собственост над земята. Тази битка се е увенчала с успех. Притежателят на късче родна земя, съхранява дял от Родината. Свободната българска община в робските векове не е била някакво разлято аморфно петно, както си я представя Иво Христов, а звънтяща стройна структура на малка държава.Тъкмо в тази малка държава, великият Христо Ботев вижда първообраза на бъдещата българска демократична държавност – а Ботев е бил малко по-прозорлив от днешния арбитър Иво Христов. В последното десетилетие преди Освобождението селската община има вече своя българска църква и своя интелигенция от най-висок разряд – защото младежите, добили образование в Русия и Западна Европа не са ставали турски чиновници, а са се отдавали на святата мисия да просвещават своя народ и да се жертват за свободата му. Дошлата да констатира турските зверства след Априлското въстание, европейска комисия отбелязва, че в България има несравнимо по-голям брой училища и образовани хора на глава от населението, отколкото в Европа.

Припознавал ли е българинът Византийската и Османската империя като „свои държави“? Смятал ли е василевса и султана за „свои царе“? Не, разбира се, той ги е смятал за жестоки поробители, чужденци, натрапници. Разграничавал се е от тях и това е белязало и по-късното му отношение към държавата и държавните чиновници – мнително, недоверчиво, изчаквателно. Тъкмо за това отношение правникът Иво Христов клейми българския народ. Но то е изстрадано, здравословно и спасително – особено в днешната епоха. Българинът трудно дава доверието си – и тутакси го оттегля, когато забележи, че го управляват мекерета, продали националните интереси. Той с пълно основание не признава и съвременната държава за свой представител.

Налага се да отворя скоба, за да отговоря на тези, които обвиняват нашия народ, че два пъти и толкова задълго е падал под чуждо иго. Местоположението на нашата държава е кръстопътно, то е в самото туптящо сърце света – и затова е обект на световни апетити. Държава, основана на световен кръстопът, дава огромни преимущества на народа си, докато той е силен. Но държава, основана на световен кръстопът, има безброй врагове. Отслабне ли нейният народ, отклони ли се от изворите на своята сила – законност и справедливост – държавата рухва под удара на враговете си. Защото всички желаят да бъдат господари на нейната благословена земя. Ако земният рай не беше пазен от херувими с пламенни въртящи се мечове, каква щеше да бъде неговата съдба? Територията на България може да се удържи само от герои – тя не допуска слабост. Но моменти на слабост – в една или друга епоха, преживява всеки народ. Разликата е там, че срещу исландците – дори когато са слаби – никой няма да се вдигне на война, за да завладее мрачния им остров. Но ние не можем да виним нашия основател, канас Аспарух, задето ни е поставил в центъра на света, а не ни е наврял – за безопасност – в някой зле осветен негов ъгъл.

Чудото не е в това, че страната ни е падала под чужда власт, а че българският народ се е запазил след 700-годишно бездържавие и на два пъти е възстановил своята държава. Много народи са изчезвали подир подобен и дори по-незначителен погром. В Локарно познавах арамеи от Мардин ( в днешна Турция ) и неговия регион. В Швейцария живее най-голямата общност на арамейската диаспора от някогашната Османска империя. Това са напредничави хора, собственици на фирми, адвокатски кантори, хотели и ресторанти. Те имат пари, децата им работят в швейцарски банки, но дълбоко в себе си не са щастливи – нямат Родина. Поне три поколения са нужни, за да бъдеш приет за „условно свой“ в чуждата страна. Но и това не е достатъчно – целият род на този, който е изгубил Отечеството си, остава сиротен завинаги.

Именно непобедимото чувство за държавност, просмукано в самия ген на българина – а не липсата на такова чувство – е възкресило нашата държава и е направило възможна удивителната й поява на световната политическа карта в края на 19 в. – след пет столетия отсъствие. Русите освобождават българите, но не им вдъхват „държавотворчество“, защото тая величава способност никога не е загивала у нашия народ. Третата българската държава – в дълбокия, а не формален смисъл на понятието – съществува поне от средата на Възраждането. В разцвета на Възрожденската епоха, българската държава е оформена с почти всички свои компоненти. Държавата ни не е „донесена“ на руските щикове, Руско-турската освободителна война я разкрива за света и й дава възможност за нормално функциониране и европейска еманципация. Всякакви други инсинуации, са чисти клевети и целят да принизят както освободените, така и освободителите. Изрази като „присадена“, „монтирана“ и „дошла отвън държава“ по отношение на българското възрожденско общество, може да употребява само тоя, който никога не е прелистил великолепната творба на Николай Генчев “ Българското Възраждане“. Пък и изобщо нищо не е прочел по тая тема.

И ето че отново стигаме до прословутата „селска матрица“ – пошло понятие, което е обект на особено самодоволство от страна на създателя си. Третата българска държава била „донесена“ отвън и „монтирана върху селска матрица“. В това се коренял нейният лош късмет, то я правело неустойчива структура. А какво толкова лошо намирате в „селската матрица“, от която впрочем и Вие произлизате, любезни ми Иво Христов? Да, при Освобождението, 90 процента от българите живеят на село и се числят към селското съсловие. Неустойчив фундамент за една европейска държава от края на 19 и началото на 20 век ли е то? Напротив! В повечето европейски страни по това време преобладава селското население. Изключение прави Англия, но възходът на Британската империя не се дължи на уважението към закона от страна на поданиците й, а на съвсем други фактори. Английските градове – както впрочем и френските – са гъмжели от отвратителни престъпници, просяци и бродяги – резултат от насилствената пауперизация и пролетаризация, съпровождаща индустриалната революция. Цял подземен престъпен свят, описан гениално от Чарлз Дикенс и Виктор Юго, е царувал в двете най-блестящи столици на Европа. Английското общество е разядено отдавна, но тоя факт не пречи на позлатената върхушка да владее света. Това ли разбирате под законност и справедливост, драги Иво Христов?

Такава, каквато е била – „селска матрица“, България се превръща в държава с култура и образование в пъти по-високи от средните за Европа. За две десетилетия София се въздига от схлупено и кално турско селище в модерна европейска столица. За сравнение – Белград по свидетелства от онова време, си е оставал прашно турско тържище, макар че Сърбия ( основната й част ) е била освободена няколко десетилетия преди България. Селото и неговите синове направиха възможни грандиозните победи на българската армия в Сръбско-Българската, Балканската и Първата световна война. Селянинът е отличен войник, а какъв е градският лумпен, макар и облечен в шинел? Селото е амортисьорът, който не позволи в националните катастрофи и особено след Първата световна война, България да потъне в пълен хаос и нищета, както това стана в западноевропейските страни. Знаем, че един български „среден“ селянин е могъл да заплати с част от произведените от него продукти, следването на своя син или дъщеря в Европа. Селото е гнездото, от което излетя новата духовна аристокрация на България, включително и големият „певец на българското село“, срещу чийто герой Андрешко, се чувства задължен да хвърля кал всеки днешен демагог и самозван „народопсихолог“. „Андрешко“ би трябвало да се разглежда само в светлината на замисъла, вложен в него от писателя Елин Пелин – като самотен спонтанен протест на един сърцат селски младеж срещу света на капитала, навлязъл в българското традиционно общество. Като израз на несъгласие, че държавата трябва да се крепи върху социална несправедливост и да отнема последното зрънце жито от бедняка, а да оставя на богатия неговото престъпно натрупано имане. Традиционният морал на българина не приема подобна логика. И забележете – тъкмо Андрешко чрез бунта си се обявява за връщане към здравите темели на държавата, които капитализмът подкопава.

Но социалната несправедливост в Третото българско царство е била ограничавана и обуздавана. Чрез поземлени реформи правителствата са вземали мерки да не се допускат латифундисти и обезземлени селяни. Нашите тогавашни политици са разбирали, че България трябва да се запази и да върви напред като селска и земеделска страна – в това е нейната сила. И то никак не пречи на модернизацията. Насърчавано е отглеждането на технически култури, извършена е комасация за модерна машинна обработка на земята. Мнителните селяни са се изпълнили с доверие към владетеля – цар Борис III – доверие, изстрадано и от двете страни. Майка ми си спомняше, че хората са говорели помежду си: “ Нека ние си гледаме нашата работа, царят си знае неговата“. Изключително признание за един държавник, което, уви, бе проиграно от неговия син.

Най-опасното разклащане на българските държавни устои след Първата световна война, не е предизвикано от селяните, а от идеологиите. Но за това нямат вина нито българският, нито руският, нито германският народ – те не са ги измислили, те са жертва на тези, които са ги измислили. И все пак в България по онова време все още над всичко е стояла българската възрожденска национална идеология, святата любов към Отечеството – никоя друга, прилетяла от чужбина идея, не е могла да я измести. Ето защо комунизмът, както и национал-социализмът, у нас не са намерили прекалено голям брой привърженици.

Но България не е сама в света. В средата на 20 в. националните държави вече не решават своята съдба. Друг решава вместо тях, мести ги като пешки и ги нарежда в една или друга орбита. На 9 септември 1944 г. върху нашата държавност е нанесен страхотен удар. България губи своята независимост. В последвалото десетилетие българското свободно селско стопанство е разгромено и цветът на интелигенцията е унищожен. Земята и индустрията са национализирани.

Днес много хора изпитват носталгия по социалистическото минало, защото всяко сравнение с днешния ад, ни кара да го виждаме озарено от носталгичен блясък. Наистина, при социализма се живееше много по- добре и по-спокойно отколкото сега, постигнато бе дори някакво частично благополучие, особено след 1970 година. Но всичко това бе илюзия, която не можеше да продължи дълго.

Насилственото обезземляване на българските селяни – измамно назовано „коопериране“ на земята, отключи ред катастрофални процеси. Хората силом бяха откъснати от селото и бяха натикани в мизерни градски панелки, за да се създаде заводски пролетариат – “ основна движеща сила на социализма“. Селянинът може да отхрани многобройна челяд, а градският работник може да си позволи най-много две дечица в панелната клетка. Започва жесток спад на раждаемостта, който е предверие на сегашната демографска трагедия. Селянинът е независим господар на своята собственост, а работникът е с вързани ръце и нозе – той зависи от своя началник. В социалистическото общество се насърчават взаимното следене и доносничество. Главната задача на Държавна сигурност е да лови „идеологически врагове“ и да внедрява агенти – т.е. да предизвиква всеобщ страх и взаимно недоверие. Започва неистово службогонство, всеки иска да е държавен чиновник и по възможност – член на Комунистическата партия. Моралът на българина е подкопан. Доверието в честния труд се стопява. Религията жестоко се преследва. Комунистическата партия законово, институционално и морално, се идентифицира с държавата. Дългът към Отечеството е подменен с дълг към партията и към СССР. България никога не е на първо място в тая фалшива ценностна система.

С унищожението на българското село гръбнакът на България бе пречупен. Пресушен бе нейният хилядолетен животворен извор. Селото не е само селскостопански добив. Спомням си, че АПК- тата даваха голям добив на селскостопанска продукция, но земята бе вече опустошена. Чувстваше се една мъртва сянка над българската шир, душата й бе онемяла. Нямаше ги хората. Не туристите, не излетниците, не бригадирите – не дори „трудолюбивите кооператори“ – а истинските стопани на земята.

Селото пази традициите, спомените, корените. С неговото убийство, ние изгубихме спомените и корените си. Превърнахме се в случайни гости, в призраци. Селото е изконен колектив. То налага солидарност. В него не можеш да бъдеш индивидуалист, мизантроп, мракобес. Селото е морален коректив. На село не си анонимен. Всички знаят всичко за теб. Няма как да скриеш пороците си. Ако си пияница, злодей, безчестник – ще лепнеш жиг и върху своя род до девето коляно.

Селският традиционен стопанин е истинският пазител на природата. Законът за опазване на горите е бил драконовски. Дядо ми не е могъл да отсече едно дърво в собствената си гора, без разрешението на общината. Селяните са разбирали огромната важност на тоя закон и драговолно са го спазвали.

Повтарям – с унищожението на българското село бе посечен стълбът, на който се крепеше България.

А също – с погрома над българската интелигенция. Със замяната й с псевдоинтелигенти – запъртъци – както ги нарича моят баща. С насажданото подозрение към образованите, знаещи и можещи хора. Социалистическите „държавници“ бяха прости, те смятаха интелигентите за „лайно“ ( цитат! ). Невежеството бе техният атестат за вярност към БКП и СССР. Едва в края на 70-те и през 80-те години се видя, че на важни държавни постове трябва да се назначават умни и образовани специалисти. Но вече беше късно.

За 45 години бяха създадени всички предпоставки за бъдещ тотален крах. Държавният и обществен живот на една страна има своя естествена логика на развитие, той ме може да се отглежда като някакъв хомункулус в епруветка и да се задвижва дистанционно по външни, изкуствени предначертания. Сатаната трябваше само да издуе бузи и да духне тия – лишени от дълбока основа – хартиени кулиси на „най-хуманния строй“, за да се сринем в преизподнята.

На 10 ноември 1989-а удари гонгът на Ада.

Аз не противопоставям датите 9 септември и 10 ноември. И двете бележат преврати, които нямат нищо общо с волята на българския народ. И двете са просто две поредни точки – първа и втора – в сатанинския план за унищожение на България. Грандиозната мистификация, че 10 ноември е отворил портите за “ демократичен преход“ към по-достоен живот, измами мнозина – и мен включително – но за кратко. Сега знаем, че сме в пъкъла. И някои съжаляват за соца. Аз също се улавям в нежни спомени за „добрите дни“.

Изгубихме почти всичко – държавност, стопанство, армия, просвета, култура, половината от народа си … И на първо място – честта. Дори падението си лишихме от достойнство. От трагедия, то се превърна в чалгарски цигански фарс.

Американската колония България се управлява от най-долната безмозъчна паплач – обслужващия персонал на някогашните червени началници. Днешните им задморски господари ги оставят да крадат и убиват на воля – важното е да продават възможно най-евтино българските национални интереси. Трийсет и три години криминокрация. За трийсет и три години над света израсна небесната фигура на Спасителя. За трийсет и три години бе умъртвена България.

Нейната земя се покри с плевели – във всякакъв смисъл. Нейната земя се покри с чужд боклук – в прекия смисъл. Земята се разпродава на врагове. Земята се поругава. За присмех тя уж бе върната на предишните си стопани – отпреди социалистически режим. Но хората вече бяха отвикнали от нея. Цели български поколения висяха в безтегловност в панелките и не можеха лесно да ги напуснат, за да усетят под нозете си твърдта, от която се бяха отродили. Не им бе дадена и никаква възможност да закупят машини, за да я обработват . И те я „продадоха“ за жълти стотинки – подариха я на шайка бандити – днес латифундисти, които с по неколцина роби я „обработват“ т.е. свличат зверски приходи от нея, без да я обичат, без да я почитат.

Я си представете – ако нашето българско село беше живо – щяха ли търгашите да внасят домати от „слънчева Полша“ и чушки от „слънчева Нидерландия“? Щяха ли да вдигат цените на земеделските продукти до небесата? Щяха ли да успеят да ни уморят от глад – защото гладоморът е един от вековните прийоми на сатанинските слуги за унищожение на народите – например ирландския, индийския, руския народ и т.н.? След някой друг месец ще го приложат и у нас – като спрат вноса и предизвикат поредната колосална инфлация.

Под нозете ни зее бездънна пропаст.

И тъкмо в тоя момент от „кутията“ ( радиото) изскача Иво Христов и обвинява Андрешко за всички неволи на България.

Къде го видяхте тоя селяк, уважаеми г-н Христов?

Та той отдавна е мъртъв.

Останаха секретар-бирниците, ибрикчиите, администраторската сган, олигарсите и футболните агитки. Останаха Бойко Борисов и Данко Хаирсъзина. Остана Гешефтурата. Останаха адвокатите и политолозите. Останаха професорите. България и Андрешко ги няма в тая компания.

Чуйте какво ще ви кажа, медийни баячки от всякакъв род и цвят! Оставете Андрешко на мира! Една негова капка пот или сълза струват повече от всичките ви брътвежи! Не сте достойни да целунете цървула му! Не клеветете българския селянин, а се преклонете пред него!

Само ако Андрешко се върне в земята си и българското село възкръсне – само тогава България ще бъде спасена !

18.02. 2022 г.

Автор: Милена Върбанова

* Статията е израз на личното мнение на авторката. Тя е включена в книгата й „Кръвен данък“, която излезе от печат преди месец.