ПРОПАДАНИЯ

Как съм обичал, колко съм обичал, обичал ли съм изобщо – това ме интересува сега. Това интересува сега не толкова тялото ми, не сърцето ми, а най-вече мозъка ми. Защото този мой мозък май никога не е обичал.

Ако го имам изобщо, е обичал други неща, но жени – не знам.
Първото момиче, което се съблече голо пред мен, беше градската шампионка по лека атлетика Камелия. Няма начин да не съм я карал да направи и нещо повече от това, да се съблече, но шампионката беше докарала работата просто до голо събличане.

Мога да свидетелствам, че тялото на тази Камелия съдържаше в себе си едновременно каучук и ластик, розови листенца, парченца слюда, синкави жилчици, подобни на микроскопични ручейчета, мускули, които не личаха, а само потрепваха, малки гърди с пружинки вътре в тях. Глезените ѝ докосваха стъпалата с такава удълженост, финес и изтънченост, че цялото ѝ съвършено тяло не ходеше по земята, а плуваше, левитираше, подхвърчаше.

Миришеше на сапун, на изпрани ризи, а косата ѝ – пепелява и късо постригана, си беше направо момчешка.

Съблече се точно така, както сигурно се е събличала на стадиона. Събу си анцуга, виждах го как се набръчкватоя анцуг, свива се и изчезва, как за секунди се плъзва по бедрата ѝ и по пръстите на краката.

Това не беше момиче, което се съблича, а фокусник.
Махна си тениската, като я изхлузи през главата, и тениската ѝ се стопи малко под тавана на стаята.

Как си е събула пликчетата, нямам спомен. Самите движения на градската шампионка по лека атлетика напълно бяха изтрили от очите и от паметта ми всичко останало. Нямаше следобед, нямаше време и минути.

Ако е имало наболи косъмчета в долината под коремчето ѝ, а то сигурно е имало, те няма начин да не са светели и да не са се сливали със сиянието около нея. Мургава и матова, тя беше станала млечна и светеща. Луничките ѝ бяха станали снежинки.

Били сме в пети, най-много в шести клас и би трябвало аз да усетя, че нещо ми гори в панталонките, че ме пари, че част от тялото ми иска да се залепи за нея, да я докосне – нищо такова не съм усещал тогава. Усещал съм мнооого, много повече от това, но не мога нито да го проумея, нито да го опиша. Хем съм бил в стаята, хем ме е нямало. В стаята е било само едно реещо се момче без мозък. Обаче как се радвах, как се радвах само, че ще мога да разказвам, че съм видял Камелия гола. Това беше по-важно от всичко.

Камелия беше толкова красива с дрехи – с рокли, с тениски, с анцузи, с блузи, та гола – представяте ли си колко красива е била? И мене да ме няма в стаята…
Питам се видял ли съм я в оня следобед разсъблечена, или сега мозъкът ми предполага какво е било. Петдесет години по-късно е ясно, че помня не какво сме си говорили, как съм я увещавал да дойде у нас и да си хвърли дрехите, не какви глупости на благодарност съм бръщолевил, а само как е изглеждала.

Знам, знам, че е объркано, но ако се сещате за нещо по-объркано от любовта, ми кажете.

А може би на моя изгубен завинаги мозък му се иска да ми се отблагодари за отсъствието си с подобни въображаеми гледки от миналото. Иска да се реваншира, че когато ми е трябвал в пети клас и винаги, когато ми е трябвал, е отивал да чете стихове, а не ми е помогнал да направя нещо различно, нещо повече с голотата на Камелия и с голотата на жените, които съм познавал.

И най-удивителното е, че аз се мислех за влюбен в Камелия от пети, та чак до девети клас. Мислех, че умирам за нея, и наистина умирах за нея. но не умрях – ни най-малко.

И никога не си дадох сметка, че тя не е прочела нито една книга, че се интересуваше единствено от шпайкове, хронометри и от треньора си, че никога не ми разказа къде се стопиха дрехите ѝ, че не ме попита къде съм, като виждаше, че ме няма.

За нея е ясно – съблякла се е, за да види как увисват устните и ченето ми, как ми побеляват очите, как ми треперят коленете и как не смея и не мога да направя нищо. Събличала се е пред мен като пред безсловесно огледало.

Съблече се пред мен само още един път и тогава видях, че е сложила на врата си няколко медала от състезание по лека атлетика, за да грейне в целия си олимпийски, недосегаем блясък.

По-нататък беше същото с любовта. Обичах, влюбвах се, страдах и се възнасях, без каквото и да е участие на мозъка. С компромиси, с болки, с излитания и падания и главно с тяло, което се страхува да тръгне към жените, защото мозъкът му е на друго място – винаги на друго място.

Трудно ми е, много ми е трудно да кажа какво е любов извън сетивата си. И животът непрекъснато ме шамаросваше с любов.
Обичах момиче, което ме лъжеше сутрин, обед и вечер, а също и през цялата нощ. Но аз го обичах, защото ми приличаше на Джейн Еър, имаше лунички, бледа кожа и аристократизъм.

Обичах жена, по-лоша от бодлива тел. Тя, между другото, като се ядосаше, и пипаше наголо бодлива тел и както е с разкървавени длани, ме пипаше по лицето. Луда работа – само за моя мозък.

Обичах и жена, обсебена от майка си до такава степен, че всяка нейна втора дума беше: „Мама рече, че това не е хубаво“. Този израз така ми се наби в главата, че ако ще майка ѝ да беше Света Богородица, пак не можех повече да издържам.

Искаха да ме женят за една говореща праскова с гърди, по-големи от хълмовете на село Голяма Брестница,но се оказа, че тя мечтаела единствено за Австралия. Къде да се меря аз с тоя континент?

Вие ми кажете сега кога съм обичал и колко разбирам от любов. И къде ми е бил умът през цялото време.
Любовта ми винаги е била обърквания и пропадания. За мен пропаданията са си любов – само те.

Николай Милчев