Рекламната паричка и медийната тишина

Когато лъжите на едро не вършат работа, усукването на дребно е още по-безпомощно. От стара българска поговорка сме наясно, че всяко чудо е за три дни. Подслонили сме в битието си и съвременния й вариант: на всеки три дни – чудо. Което е валидно в много случаи, но с особена сила сякаш се отнася за скандалите. Те траят по три дни, защото на всеки три избухва нов. Предишният потъва в забрава, поредният шества от сутрин до вечер в ефира, в сайтовете, вестниците и социалните мрежи, докато следващият не го изхвърли от публичното пространство.
Скандалът с продажбата на ЧЕЗ обаче разчупи рамките на тази последователност. И не само защото прескочи границите ни и оплете и друга държава. А и тъй като родните управници подцениха потенциала му. Може би бяха прекалено убедени, че схемата работи безотказно. Дотолкова, че вече няколко пъти им помага да влизат от мандат в мандат. Независимо дали с оставка на някой министър или на цялото правителство. Спомняме си от уроците за предишния капитализъм, че буржоазията винаги е готова да пожертва някого от своите, за да запази властта. Очевидно и при сегашния не е по-различно.
И в този случай се започна с оставка на ресорния министър. Премиерът увери, че в сделката няма нищо съмнително, пък и била между частни компании, та правителството не можело да предприеме действия. Което не е съвсем така, защото ЧЕЗ е държавна компания. И макар нещата да били наред, министерската оставка бе поискана и депозирана. Уж всичко бе от захар, пък викахме „горчиво“, както се пееше в една песен. Това лишено от логика действие не успокои ситуацията, а още повече я изостри. Непопулярността на продажбата достигна един от върховете си, когато на публиката бе представен купувачът Гинка Върбакова. Начинът, по който тя говореше и по който бе облечена, не събуди дори елементарна правдоподобност, че тя може да бъде реалният собственик на електроразпределението в една трета от територията ни. По-късно, при представянето й в парламента, я изтипосаха като гранд дама, накичиха я с прескъпи аксесоари, но това не само не успя да изтрие първоначалното впечатление, но и засили усещането, че има някаква игра, нещо подмолно, скрито и нечестно.
Оттук нататък провалът не толкова на сделката, колкото на властта, изглеждаше неизбежен. Особено след учудващо неумелите, за пръв път от доста време, реакции на премиера. Той обвини опозицията, че навремето продала ЕРП-то на ЧЕЗ, пък сега лицемерно искала държавата да си върне собствеността върху него. Тази лъжа беше толкова плитка, че за броени часове бе опровергана. Тя бе и крайно неуважителна към общественото мнение, сякаш то е забравило, че сегашният премиер бе във властта през 2004 г., когато стана сделката с ЧЕЗ, и бе начело на кабинета, който продаде блокиращата квота през 2011 г. Последваха обвинения, че социалистите стоят зад подготвяната сега продажба, но и те увиснаха във въздуха. С нападката си в парламента върху лидера на опозицията Върбакова издаде четата, оборвайки всяка илюзия, че не е свързана с управляващите. Последваха уверения, че нашият министър-председател е поискал и получил от чешкия поверителни документи по сделката и ги е внесъл в секретното деловодство на Народното събрание. От тях щяло да се разбере кой каква роля има. Чешкият му колега обаче отрече да му е предоставял каквито и да е данни. Дойде редът на нова манипулация, в която бе замесена съпругата на бившия министър-председател Станишев. Уж тя работела за фирмата на Върбакова „Инерком“. Управляващата партия дори прочете декларация от парламентарната трибуна, в която твърдеше, че най-после истината е излязла на бял свят. Което също се оказа лъжа, и то такава, че на един от гласовете на правителственото мнозинство му се наложи публично да се извини.
Ситуацията сякаш се изплъзна от контрола на властта. Премиерът прибягна дори до езика на омразата. Докато бил в чужбина, тук му спретнали ювелирна акция, и то същите гадове, заради които си подаде оставката преди пет години. Сега обаче щял да ги гони поред и докрай. Тази демонстративна враждебност не само не му помогна, но и усложни положението му. Кризисният пиар не просто изпадна в криза, но и удари на камък, дори се разби. Като че ли всичко вече беше загубено.
Тогава се появи едно червеничко лого. Първоначално в няколко сайта, после в повече, прескочи и във вестници. Логото на „Инерком“. Някои медии не приеха примамливата оферта, но други завъртяха рекламния банер. С което завъртяха и пералнята. И настъпи медийна тишина. Понякога тя бе нарушавана, но коментарите за Върбакова вече бяха доста по-меки, разбиращи, оневиняващи, утвърждаващи дори. Скандалът бе овладян, но не от властта и пиарите й, а от банкнотите. Което си го знаем още от дядо Славейковата „Песен на паричката ми“. И с което сякаш не можем да се примирим. Може би защото ни го припомнят все по най-противния начин.

Иво Атанасов

http://duma.bg