Сантиментално пътешествие

Лорънс Стърн бил англичанин. Вместо да тъпее между другите англичани, тръгнал на пътешествие във Франция и Италия A Sentimental Journey („Сантиментално пътешествие” ). Пътеписът  му станал английска литературна класика, но ние подразбирахме песента на Дорис Дей, която Уилис Кановър пускаше в The Jazz Hour of The Voice of America.

Gonna take a sentimental  journey

Gonna set my heart at ease

Gonna make a sentimental jorney

To renew old memories

Seven that’s the time we leave, at seven

I’ll be waitin’ up at heaven

Мъничко ни е черноморското крайбрежие, има-няма сто километра по права линия от Тутракан до Турция, от Силистра до Силистар. С кола естествено са повечко. Ала докато ги преминавах с приятелите си Снежина и Петко, все си казвах: Я, туй го нямаше едно време; Я, онуй си е както си беше едно време.  Sentimental  journey to renew old memories. Има много нови простотии като многоетажните хотели и ветрогенераторите на Калиакра, божем защитена зона, на пътя на прелетните птици.

Но да бъдем справедливи. Простотиите не започнаха след 1989 г., а още през 60-те обезобразиха Златни пясъци с хотели, чудесния лонгоз със заведения като “Ханската шатра”, където – ни в клин, ни в ръкав –  “нестинарско хоро”.

На харманчето тогавашните сервитьори извадиха запалки и запалиха струпана слама; туземни тарикати – наричахме ги гларуси – скришом  хвърлиха в огъня капачки от газираното питие “алтай”, циганките като танцуват боси, да настъпват нажежените капачки. Борис Мисирков (колега преводач) и аз се отвратихме от това социалистическо шоу, отидохме с жените си на Свети Константин – “Дружба”. Там сервитьорки, облечени като монахини, ни поднесоха червено вино “Манастирско шушукане”. От една безвкусица налетяхме на отблъскваща бутафория.

А грандиозните планове на генерал Врачев** бяха да се изсече гората около Рилския манастир, да се построят хотели и паркинги, манастирската магерница и Хрельовата кула, уникален градеж като обърната шишарка отвътре, да станат снек-бар. Така че и едно време имаше големи простотии.

Тримата пътешественици Снежина, Петко и аз се нагледахме на нови простотии.

“Линее нашто поколение”,  написал Иван Вазов навремето. Да беше, където ние бяхме тия дни, той щеше да напише ”Дебелее нашто поколение”.

Поколението увеличило телесната си маса. (Личното си тегло, да не помислите, че общественото.) Заприличало е на евродепутата Александър Йорданов. Той човекът евродепутат стана, щото вие гласувахте за него, читатели. Мислехте, че в ЕС ще минават неговите байганьовски номера. В българския парламент той казваше “Днес е хубав ден за българската демокрация”. И с едно изказване, че за депутатите трябват руски коли, си изпроси подарък автомобил модел АЛЕКО (Автозавод Ленинского Комсомола), сглобен в Ловеч. Препоръча го на всички депутати, а сега е русофоб.

Стигнали сме ги американците и сме ги задминали по броя на затлъстелите мъже, жени и деца, мислех си, докато бях на Черноморието. Там сега, за разлика от преди, има много клиники за отслабване – “дебелариуми” нарича ги мой приятел, който бил “на пансион” в един от тях. Нощем “пансионерите” изтичвали навън и си купували пържени картофки, вафли, сладолед. Поради това само един от тях отслабнал с обещаните няколко десетки килограма и задържал  намаленото си тегло. Останалите си навредили поради прословутия “yo-yo effect” – загубили мускулна маса, наваксали с тлъстини предишните килограми. Не превърнали в начин на живот аскетичния режим на полугладуване и целодневно движение.

Тримата пътуващи имахме сборен пункт на най-високата точка в Ахтопол под старата камбана. – Сега с нас в Резово – каза Петко. Той и брат му бяха там на квартира; Снежина и аз в Ахтопол, на излизане ядеш един сладолед и продължаваш към плаж “Делфин”. Вляво се нижат ябълкови градини, нямаше ги преди. Но няма и такива ябълкови дървета. Знам аз,  селско момче съм, познавам по ствола и клонака кое дърво е ренета, кое айвания, кое превъзходната зелена грани-смит.

Същевременно  имам спомен  от Шат-ел-араб, където се сливат Тигър и Ефрат; бяхме там с Томски, защото там се водеше война и двамата преплувахме калните води и не хванахме страшната болест билхарзия. На брега стърчеше мъртъв ствол – райската ябълка, с която Ева съблазнила Адам. Там бил раят. Съблазняването ще да е станало през октомври, защото чак тогава узряват райските ябълки. Моята датировка е по-точна от въглеродния анализ. Снежина ще ме закара на Ахтопол и ще си купим райски ябълки, тя тръгва без значение къде и кога. Мъже и жени, ние  всичките  сме щури и си го знаем.

– Към Бутамят – съгласих се аз с Петко  под старата ахтополска камбана.

– Не е Бутамят, а Бутамята – поправи ме възрастна жена, която излизаше от черквата. Права беше да ме поправи.

– Не е Бутамят като димят, а Бутамята, обясняваше дядо ми Димитри кюмюрджията, който с ветроходната си гемийка пренасял странджански дървени въглища за Цариград : “Вълната бута и  мята, обръща  лодката, щото там течението откъм Зехтин бурун (Маслен нос) се  сблъсква с Гьозлемето откъм Турция. Ние точим баница, турците пържат гьозлемета”, додаваше той загадъчно. През ум не му минаваше, че с кюмюрджийската си търговийка опустошавал безценната странджанска гора; много щяхме да се караме, ако беше жив. Както и да е, аз не мога да преведа Бутамята на английски. Сега Англия хем се бута, хем се отмята с брексит. В “Доктор Охболи” има животно дръпни-бутни. Дали Корней Чуковски го е взел от английския оригинал? Дядо обясняваше какво е крен и какво диферент и как ветроходчето прави овъркил, когато се претъркули, Overkeel. А Overkill беше във Виетнам, когато за един заподозрян виетконговец американците изтребваха цялото село.

Иначе на морето чайките се реят във въздуха както едно време. Гларусите пак понечват да им измъкнат от човките уловената рибка, а кормораните,  най-добрите гмуркачи, гледат презрително, сушат тъмната си перушина, застанали неподвижни срещу вятъра.

Джоакино Росини, ако беше видял тази картинка, щеше да озаглави своята опера   “Крадливият гларус”, а не “Крадливата сврака”. Гларусите налитат и на боклукчийските кофи. Природна аномалия: И в Борисовата градина се чуват боклукчии гларуси. Трудна й е работата на софийската кметица. А край  морето иде есен и лястовичките вече се нареждат на  броеници по жиците. На свечеряване  летят ниско, щото в полет ловят комари над локвите по разливите на Дяволската река и Караагач. Понеже  им предстои презморски полет, кълват семенцата на бъзака; като допинг или хранителна добавка, не знам; лястовичките знаят. Те са бързолети – майстори във висшия пилотаж като пилоти на Ф-16; летят привидно хаотично, а не се сблъскват, отварят човчици и в движение поглъщат комарите, от които нощем на терасата няма спасение. На  спрейовете ни има нарисуван комар и пише OFF! Но българските комари не знаят английски. Нощем ни спасяват  слепите летящи мишлета. Прилепчетата  са очарователни, усещаш само нежен полъх от ципестите им крилца, докато те изяждат рояка комари около теб. Нямат зрение, а виждат в тъмното с природен радар, чудесна звукова локализация – цвърчене, и са много по-ефикасни от репелентите.

Така беше  на терасата в Резово. Пред нея започват стъпалата на “Алея Европа”, защото тук е Европа, отвъд реката започва Турция: дълъг пясъчен плаж, светлинки на селце, което едно време било българско. Но линията Енос-Мидие е спомен, едно подлиние в историята.

По българския ефир се чуват турски радиостанции. Те са по-мощни и заглушават българските, което не е хубаво. But every dark cloud has a silver lining. Хубаво ми става, когато ми писне от български радиопредавания като ”Бъди какъвто си”, “Роковина”, поети графомани и поетеси изотопии. Тогава  предпочитам да чувам турски говор, защото не го разбирам.

––––-

* Когато нямаше кока и пепси, ”алтай” беше жалко тяхно подобие на цвят, пенливост и сладникав вкус.

 

** Ген.  Иван Врачев беше първи заместник-министър на народната отбрана. 1966 година се уволни от армията със звание генерал-полковник. През 1967-1973 година беше първи заместник-председател, а 1973-1976 г. председател на Комитета за отдих и туризъм с ранг на министър.

Димитри Иванов

/www.segabg.com