Следобедът на един хаймана

Запролетява се. Ще цъфнат бадемът в градинката на „Царя“, където скейтърчетата карат скейтборд, и бадемът между библиотеката и университета. После и вишните ще цъфнат.

„Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни?“

Помня бе, как да не помня, нали играехме под дърветата пред гостилница „Хладна почивка“, където е сега кино „Одеон“ и в една от стаичките с прозорчета към вътрешния двор с вишните квартирантът Димчо Дебелянов съчинил „Помниш ли“. Ами сегашните дечурлига какво ще си спомнят? Как седели пред компютрите и играели глупавите си игри ли?

Аз помня как ние, махленските хаймани, се катерехме нощем да крадем вишни и аз, като си напълних джобовете на панталонките, натъпках и задните джобове и като се откърши върхарят, дето се пресегнах да го обера, тупнах на земята и вишните в задните джобове са размазаха и нашето момиче Катеринка цяла нощ ми пра панталонките да не ме бие майка ми. Нямаше глупава Истанбулска конвенция и ядях бой вкъщи.

После всички софиянци ядохме бой от англоамериканците. Бомбите направиха на трески пианото ми „Кремона“, а кухнята оцеля, макар че също беше ви-з-а-ви на Попа (паметника на патриарх Евтимий в София) и на гостилницата със стаичката на Димчо Дебелянов. Просторната кухня (3,5х6 м) имаше отделен вход с прилежаща стаичка с рафтове и миндерче; някои я наричаха сервизна, други слугинска, но ние я наричахме стаичката на нашето момиче, синеоката Катеринка от Вакарел. Там вместо мангал имаше котлон с открит реотан, на него тавичка с пясък и Катеринка знаеше какво кафе, робуста или арабика, с колко леблебия да сложи в джезвенцето на всеки: на художника Дачев тънко, сладко, преварено, на учителя Медникаров гъсто, тежко, каймаклия, на Йордан Йовков синджирлия (с огърличка от мехурчета във филджанчето), на баща ми с бучка небетшекер (другояче кристализирала захар), да си я държи под езика и да си сърба кафето неподсладено. Думата еспресо не я бяхме чували.

В кухнята мъжете не стъпваха. Един мъж влезе в кухнята и каза, че майстор готвачите не режат салатата, а я късат. Това е вярно, но после бабите като го емнаха. Той ще ги учи тях. Женски мъж. Женчо!

Дори майките ни бяха нащрек и на тръни пред устатите ни баби, които ги срязваха, докато ни глезеха нас, внучетата:

– Елате, бабините момиченца, да се научите: порозовее ли лукът, вдигаш тигана, продължаваш да бъркаш и той става златист, не кафяв кат’ на майка ви, загоритенджерата.

– Елате, бабините момченца. Ще ви бучне баба по едно екшени кюфтеце „да не ви паднат пишките“.

Исках още кюфтенца, но щял съм да си убия обедния апетит. Излязох от кухнята. За всеки случай проверих дали пишката ми не е паднала. Беше си на мястото, не бях станал женчо.

Слязох на „Граф Игнатиев“, тръгнах надолу, пресякох „Любен Каравелов“, после канала и продължих. Все щеше да се случи нещо интересно. Пред мен вървяха един мъж и една жена и мъжът обясняваше: „Велик е Негово величество. Този дълбок изкоп вдясно виждаш ли го? Тук ще е родно радио. Царят го „одържавил“ и го дал на Сирак Скитник. Той и Скитничката са в една червена къща по-нататък. Скитникът бил български семинарист, ама в Петербург с Шагал, Рьорих, Кандински…“.

Не ги знаех тия и не ме интересуваха, отбих се вляво в гората, където бях открил една замръзнала локва. Там се пързаляха хлапетата от горната махала.Те се сбутаха предупредително: „Идва хайманата да се бие“. Наежих се: – Вий като не сте хаймани, защо не сте си вкъщи, а се пързаляте на моята локва?!

Годинките се изтъркулваха. Пресушиха „моята локва“, в която лете имаше жаби, направиха там алея на смеха с криви огледала като „Алиса в огледалния свят“, после детска велоалея, после пазар за автомобили втора ръка. Ентропия. От дълбокия изкоп през 1942 г. изникна хубавата сграда на радиото. През 1972 г. се появи нейната окаяна притурка от огледални стъкла и азбестови плоскости. Пак ентропия. Вместо хубавата царска дума „одържавяване“ през 1947 г. чух думата национализация, през 1990 г. думата приватизация. От трън, та на глог. Отиде си още през 1937 г. Йовков, с неговото кафе синджирлия, после бабите с техните екшени кюфтенца, Катеринка отиде във Вакарел, баща ми в затвора. Заживяхме в един от трите апартамента на тримата ми братовчеди (Васил, Йордан и Запрян) на уличката „Плиска“ 9, после „Мусоргски“ 9. Пущинакът от „Цариградското“ до другото шосе беше на баща ми, отнеха му го срещу право да се включи в проектирания жилищен комплекс. Дълги години изплащах апартамента, който обитавам до ден днешен. Баща ми пося в пущинака леха ягоди, майка ми лехичка цикория за ерзац кафе и госпожа Йовкова продължи да идва на приказки и на кафе. Един следобед се заседя, тръгна си по здрач, последвахме я баща ми и аз, да я преведем през „Цариградското“ (подлези още нямаше), връхлетя един шевролет и я уби. На задната табелка на шевролета вместо номер имаше наразгадаеми арабски заврънтулки.

Димитри Иванов

http://segabg.com