Смените в кабинета – „Радини вълнения“ или буря в чаша вода?

Едно време другарят Живков имаше любим „маньовър“, както самият той го наричаше. À се заоблачи нещо в държавното управление, веднага прави смяна на някой министър.

Официалното съобщение беше, че лицето „преминава на друга отговорна работа“. Примерно посланик някъде в Африка.
А народът се подхилкваше. Значи да си посланик (да кажем) в Занзибар, е „по-отговорно“, отколкото да си министър в България. Не че няма логика, ама все пак…

Изглежда, че докато е охранявал Живков, сегашният премиер и внимателно е слушал приказките му. А като „домашен арестант“ бившият авторитарен шеф на партията и държавата беше и сладкодумен събеседник. Казвам това и от личен опит…

Но все пак 35 години начело на властта са си и опит. Пък и да преживееш поне четирима „шефове“ (Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко) си иска и майсторлък.

Той, Живков, щеше да преживее и Горбачов, ако оня не се беше оказал хамерикански агент. А хамериканците мразеха нашия почти толкова, колкото руснаците ненавиждаха дъщеря му…

И въобще г-н Борисов май се оказа една много добра „попивателна“. От г-н Сакскобургготски например запамети древното римско правило „дай, за да ти дам“. И даваше…

Явно премиерът е научил и друго от предшествениците си – че ако една работа търпи отлагане, да не бърза да я върши. Както стана и в случая с министерските оставки.

Впрочем той предизвиква редица размишления.

От една страна, ако използвам любимия на г-н Борисов футболен език, екипът му от министри е нещо като футболен отбор, на който той е треньор. И има правото да решава кого и кога да смени. Така го пише и в самата ни Конституция – премиерът предлага промените, а народните представители само кимат в знак на съгласие.

От друга страна, за смяна си е почти целият отбор. Без с тази си констатация да подкрепям дежурния плач на другарката Нинова за „оставка на цялото правителство“.

Валери Симеонов обаче е прав в негодуванието си спрямо дейността на министърката на туризма. Обективно погледнато, за добрата за страната ни туристическа година нейният принос е нулев, а всичко се дължи на неистовите усилия (и изобретателност) на туроператори и хотелиери.

Излезе напоследък и скандалният случай със семейство Арабаджиеви. Аз 10 млн. лева (или евро, тъй и не се разбра) в брой не съм виждал. Но възниква логичният въпрос – а къде, докато са ги събирали в кутии за обувки, шкафчета и малки сейфове, са били НАП и цялото Министерство на финансите? И защо тогава премиерът не поиска оставката и на съответния ресорен министър?

Виж, при Нанков и Московски работата е по-ясна.

Ако започна с втория, през ден премиерът да сменя министъра на транспорта, все ще има основания. Просто защото от държавния ни транспорт е останало сал едно БДЖ, което като ламя ежегодно гълта милиони наши пари.

Та май е най-разумно и БДЖ да се приватизира (концесиите на държавните летища вече са в ход), а самото министерство просто да се закрие.

Пък и фамилията на министъра една такава… Да беше поне Вашингтонски или поне Меркелски, а той – Московски! Кофти звучим пред западните ни партньори, нали?

Колкото до първия – след края на европредседателството слабостта на премиера Лили Павлова изпадна в абсурдната ситуация на безработен вицепремиер. Аз такова чудо не бях виждал, но ето че и то ни дойде на главите. Пак сме за „Гинес“ направо…

А иначе, ако преди век в САЩ е имало една организация ККК („Ку-клукс-клан“), която си е бесела негрите без съд и присъда, но и ние се обзаведохме с нашенски ККК. Казва се Корупция – Кражби – Корупция.

Корупция при раздаването на обществените поръчки. Кражби при изпълнението им. И пак корупция при приемането им, както е станало и в случая със Своге.

Та да си се върне Лили, спец по „усвояването“. И на пари за санирането, и на тези от магистралите…

Впрочем в тази връзка научих, че България е дала свой принос и към Менделеевата таблица. Открили сме нов елемент с период на пълен разпад от една година. Наричал се „асфалтиум“…

За министъра на вътрешните работи направо не ми се говори. Той самият призна, че се чувствал „външно лице да ведомството“. А ведомството е една ужасна инерционна система, практически непоклатима още от времената на социализма.

Там като кажеш вълшебната думичка „колега“, и всичко тръгва. Или всичко спира. Но явно Радев не беше припознат от „ведомството“ като „колега“. И беше сготвен.

Тъжното е не толкова в това, колкото във факта, че за близо 30 години преход „продължителността на живота“ на един министър на „ведомството“ рядко надхвърля 2 години. И то продължава да си живурка постарому, надсмивайки се на поредния политически „парашутист“, когото са му спуснали. Снишава се, търпеливо изчаква да му отрежат главата и си я кара както си знае.

Още по-тъжното е, че такъв е манталитетът и на цялата ни държавна администрация. Или, ако пак цитирам другаря Живков от първите години на перестройката, „да се снишим, докато отмине бурята“, и после пак – както си знаем.

Лошото е, че при всички тези „снишавания“ май се снишава и цялата ни държавица. И току-виж, накрая станала просто незабележима…

Проф. Драгомир Драганов

http://retro.bg