Спасението на болните е дело на самите болни

Министерството на здравеопазването обяви поредната капитулация – под благовидния предлог да регулира и контролира доплащанията при лечение МЗ предложи законови поправки, които легализират вече създадени безкрайно уродливи практики. С промени в Закона за здравното осигуряване – най-поправяният закон в България, МЗ предлага изрично да се запише, че болниците са длъжни да не искат пари от пациентите за поето от здравната каса лечение, но с някои изключения – ако пациентът иска по-скъпо лекарство или медицинско изделие извън поетото от НЗОК, или ако настоява за подобрени битови условия, допълнително обслужване извън осигурените здравни и общи грижи, избор на лекар или екип от медицински специалисти, т.е. за нещата, за които и сега се искат пари. Тепърва в наредба ще се уточнява какво е допълнително обслужване и подобрени битови условия, но следвайки общата логика в действията и най-вече бездействията на здравните власти от поне 10 години насам, най-вероятно МЗ ще вземе най-безумния ценоразпис на най-изобретателната в създаването на такси и услуги болница и ще го публикува под формата на наредба. Заедно с цените. И вместо да ограничи доплащането, ще го официализира.

Извън факта, че от година на година пациентите доплащат за лечението си все повече и повече и сме съвсем близо до момента, когато основният процент граждани просто няма да са в състояние да си позволят лечение,

подобна „политика“ говори за нещо още по-тревожно: тя не е активна, а пасивна. Не Министерството на здравеопазването, Министерският съвет и парламентът създават регламенти и рамки на развитие на здравния сектор, а обратното – здравният сектор, най-вече болниците, се развиват по техен си път, формиран доста общо от стари закони, квазипазар, изкривено финансиране и нулев контрол, а държавата ги следва. Откакто здравната каса пое болничната помощ преди над 15 години, се говори, че парите, които се плащат за нея, са недостатъчни, а цените на клиничните пътеки по различните специалности са лобистки – за инвазивна кардиология например са много добри, за педиатрия – плачевни. И това продължава 15 години, в които нито един министър не успя да остойности лечението, за да видим колко е в крайна сметка това недофинансиране; нито да промени нещо особено по пътеките – и като форма на плащане, и по самите тях; нито да ограничи свръхраздуването на комерсиалната част от болничната мрежа. В същото това време обаче колкото по-недофинансирана ставаше системата, толкова повече частни болници се появяваха и сключваха договори със здравната каса.

Бюджетът на касата за болнична помощ растеше също толкова главоломно през годините – през 2019 г. той е за над 2 милиарда лева. И болниците не спират да хленчат колко недофинансирани са и затова се налага да искат пари от пациентите за wi fi, специално хранене, битови условия, избор на екип и точен час на раждане. Поради липсата на каквато и да било регулация (извън лимитите на НЗОК, които са свещени, защото са единственият лесен от чиновническа гледна точка начин за опазване от дефицити в бюджета) болниците просто намериха пътя сами, а той, естествено, е на минималното съпротивление – дофинансира този, който е най на зор – болният. Просто това е най-лесното и удобно за всички извън болните.

И ужасяващото в сега предлаганите от МЗ промени е именно това – че държавата следва зададения от болниците модел, официализира уродлива практика, вместо да е точно обратното – когато става дума за сфера като здравната и финансиране с обществени средства – да създаде и утвърди приемлив модел. Гражданите се оказват длъжни да плащат здравни вноски, които се разпределят не от назначен от тях посредник – МЗ, НЗОК или дори неправителствен регулатор, а от този, който ги харчи. Има сфери, в които частният интерес следва и обслужва обществения, включително и в здравеопазването, но при лечението в болница горчивият опит е очевиден – интересите на болниците се разминават с тези на пациентите. По-лошото е, че проблемът се разпростира отвъд финансирането – въпреки десетките разписани в законите форми на контрол на качеството, ефективността и достъпността на медицинската помощ въпреки всички дирекции, агенции, центрове, съсловни организации и какво ли още не, спазването на стандарти и протоколи за лечение е основно въпрос на добра воля от страна на лекуващите.

И тя невинаги е факт, особено когато ангажиментът за осигуряване на финансирането е оставен на същите лекуващи – акцентът не е как да се лекува, а колко ще струва и кой ще го плати. А пациентът ще намери пари, за да си плати медицинската помощ, проблемът е, че никой не му гарантира, че ще получи това, от което се нуждае

Напъните на министър Кирил Ананиев да пусне в задължителното здравно осигуряване частните фондове е част от същата пасивна политика. Министерството и държавата не могат да се справят с безумията по болниците, затова нека заповядат частните дружества, които да контролират вместо нас. Но тъй като те ще наследят отгледана под благия поглед на държавата джунгла, в която и да искат, трудно тепърва ще въведат правила, далеч по-логично е да направят същото – да установят, че парите при така съществуваща система, в която всеки слага каквито цени му хрумне, не стигат. И да поискат увеличение на здравната вноска, за да не фалират. И в крайна сметка да го получат, защото така е най-лесно.

Болниците – и държавни, и частни, вече официално поискаха от управляващите за освободят доплащането, т.е. да паднат нормативните пречки да искат допълнително пари за всяко едно лечение, ако решат, че са недофинансирани. И това ще стане. Защото управляващи и администрация просто не са в състояние да направят нещо друго.

Илияна Кирилова

https://www.segabg.com/