Спомен

Помня нощта, в която съня ми

от твойта усмивка прокуден бе.

Космосът побра се в дома ми,

а покрива се превърна в небе…

 

Устните докосваха тъмата.

Дланите ни милваха Всемира.

Дъхът възпламени сърцата

и времето спря да извира…

 

Аз вечността в секунда скрих,

познал предела на безкрая…

От твоя Граал отрова пих,

пречистих се в греха на Рая!

 

Вселената до дъно опознах –

ти бе най – хубавото в нея!

И нов дом с радост съзрях-

щях в сърцето ти да заживея…

 

Но утрото ме подигра със смях –

събуди ме сам и бездомен.

Отлетял бе сладкият грях,

но остана чудния спомен…

Калин Пантов