Помня нощта, в която съня ми
от твойта усмивка прокуден бе.
Космосът побра се в дома ми,
а покрива се превърна в небе…
Устните докосваха тъмата.
Дланите ни милваха Всемира.
Дъхът възпламени сърцата
и времето спря да извира…
Аз вечността в секунда скрих,
познал предела на безкрая…
От твоя Граал отрова пих,
пречистих се в греха на Рая!
Вселената до дъно опознах –
ти бе най – хубавото в нея!
И нов дом с радост съзрях-
щях в сърцето ти да заживея…
Но утрото ме подигра със смях –
събуди ме сам и бездомен.
Отлетял бе сладкият грях,
но остана чудния спомен…
Калин Пантов