СЪПРОТИВАТА? КЪДЕ Е?

Управленците-садисти и мазохистичните маси? Сега желанието за болка и наказание в тях е почти неистово. И не за мъжко подчинение, особено пред жена, желателно с очила, с камшик и в кожени гамаши. Какво се върти в размътеното ни съзнание?

Ах, тези фантазии с каки, които бият…а може би и с БАТКО? Кой друг освен ТОЙ, който да се грижи за мен като господар на куче (каракачанче). Да ме бие, но когато трябва, а не безогледно. Да ме храни от чиния на пода, да пия от паничка с вода, също от пода, като истинско куче. Да имам нашийник и верижка, да скимтя, вместо да говоря, да пълзя в краката му, да му нося пръчка, покорно да лежа до ботушите му. Да ме използва за всичко, да свиквам да бъда със стъпала по-низш, да лягам в краката му, да спя до тестисите му. Храна и вода от магазина, разходка в парка, събиране със себеподобни, дори тоалет – всичко да е само по Негова заповед.

Разбира се, трудно се свикна с такова отношение отведнъж и завинаги. Това се учи. Постепенно се привиква. А като едно изживяване встрани от сивата реалност, е просто превъзходно и терапевтично изживяване! А защо „терапевтично“ ли? Ами защото ПРЕДПАЗВА от зарази, сваля от раменете ти стреса и отговорността да бъдеш себе си… Просто си един роб, подчинен, принизен до куче с нашийник… и с господар, който възпитава и дресира.

СВОБОДА В ОКОВИ ! Има ли алтернатива?

Оръжие не е необходимо. Мирно въстание няма, но въпросът е да направим всичко възможно, за да не се наложи да бъде използвано.

От огромните митинги преди години разбрахме, че срещу армията и полицията е необходима тълпа, която да навлезе в редиците им и да се побратими с тях, които са не по-малко ощетени и унизени от системата.

С охранителите-пазванти на собствеността е още по-лесно. Целта на всяко въстание е да стане необратимо. Необратимостта се постига, когато е победена както властта, така и нуждата от власт, както собствеността, така и ламтежът за собственост, както хегемонията, така и желанието за хегемония.

Ето защо процесът на съпротивата съдържа в себе си формата на своята победа или на своя неуспех. В действителност разрушението само по себе си никога не е достатъчно за неговата необратимост. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили.

Типичния пример е от 1989 година. Прахосвайки силите си все още с подритването трупа на един бивш диктатор и минал обществен ред, можем да бъдем сигурни, че това ще събуди желание за реанимацията му

В наше време краят на режисираните революции е отражение на децентрализацията на властта. Дворци съществуват и днес, но те са оставени по-скоро на атаките на туристите, отколкото на въстаниците.

Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите магистрали и булеварди, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на обществото. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точка.

Два века капитализъм и пазарен нихилизъм ни отчуждиха от най-важните неща – от самите нас, от другите като нас, от света. Измислицата за „свободата на личността и словото“ се разложи със същата скорост, с която бе сътворена.

Двубоят се води в полето на идеите, или по-скоро в начина, по който думите, жестовете и животът са неразривно свързани и биха могли да олицетворят последователност между думи и дела. А това рядко се прощава!

Бунтуващите се, не са обвинявани в написването на книга, нито във физическо посегателство срещу паричните потоци, напояващи капитала. Обвинени са в това, че евентуално са се изправили срещу тези потоци с тежестта на своята политическа идея и позиция. Възможността зад всеки индивид да се крият лоши помисли, а зад всяка мисъл – действията, към които призовава.

Възможността, изразена от идея за друга политика – анонимна като генезис, но популярна, широко разпространена и неуправляема – такава, каквато не може да се набута в мазето на свободата на словото.

Кризата с Ковид 19 и непремереното полицейско насилие доведоха до експлозията на поредните бунтове на чернокожите в САЩ. Естествено с политическата подкрепа не тези, които искат да ги използват за политическите си цели. Традицията сочи, че всичко започва с „обществено движение“.

Особено в момента, когато фалшивата европейска и нашенска левица, чийто разлагащ се труп, лицемерно се опитва да възкръсне и да си върне авторитета сред масите. Всъщност, именно тя е вълноломът срещу цунамито на промените! На улицата обаче тя вече няма авторитет и монопол. .

Нещата са построени така, че има две реалности едновременно. Едната е медийно-регламентираната реалност, с ясно разграничени положителни и отрицателни герои и идеологии. Другата реалност е светът на хората, борещи се за оцеляване на трудовия пазар и продаващи труда си на безценица.

Престъпността е точката на съприкосновение на двата свята. Тя е „най-интимната“ същност на модерното общество, нейната най-дълбоко скрита тайна. Разрешена за „висшите класи“, забранена за „низшите“, престъпността е инструмент за легитимация на класовия ред. Войната и политическите убийства са прерогатив на държавата-суверен. По-малките престъпления са разрешени на богатите – кражбите, експлоатацията, измамите. На низшите класи е запазена ролята да се възхищават на хората, дръзнали да нарушат моралните норми – виж „Кръстникът”.

Остава отворен въпросът, докога подобен тип шизофренно общество може да остане стабилно? Всичко това изостря ситуацията. Протестиращите го разберат и някои ще се отдръпнат. Други обаче ще прозрат, че това е единственият начин „народът да е суверен“.

Именно това е пътя, днешното стадо от апатични, разединени, наплашени и затворени в себе си индивиди да се превърне в общество от задружни и свободни хора.

СВЕТОСЛАВ АТАДЖАНОВ
Djani.blog.bg