С логото на омразата

Предизборната кампания стартира вече и официално. За гласовете ни се състезават кандидатите за президент, вицепрезидент и депутати в следващото Народно събрание. Състезанието е в дисциплината „политическа реч“. То е отборно – говорят заедно или един през друг самите политически кандидати, техни говорители, фенове, или професионални пропагандатори на хонорар. Говорят на нас. Ние сме тяхната аудитория от зрители и слушатели – ние сме тези, които те убеждават или разубеждават, като ни подтикват да вземем определено решение, изгодно за тях.

По теорията на Квинтилиан – първият учител по реторика в Рим (90 г. н. е.) и автор на 12-томния шедьовър Nstitutio oratoria (Обучение за оратора) – има две задължителни условия за речта, която засяга държавни въпроси, за да бъде тя убедителна и завладяваща аудиторията. Първото условие е въпросната реч да се произнася от човек с доказано висок морал, а второто – да се опира на безспорни факти.

Е, добре. Съветите на Квинтилиан може и да са били уместни навремето си и да са служили за ориентир на изкушените от ораторското изкуство римски сенатори. Но, съотнесени към българската политическа практика, те звучат някак си неуместно и неадекватно.
Защо?

Първо, защото в България моралът на политическия оратор съвсем не е определящ за неговата реализация – нито за честотата на медийните му изяви, нито за степента на вниманието, което получава от читателите и седящите пред екраните. И второ, защото фактите в речта му обикновено срещат безразличието на родната публика – тя е всезнаеща и обръгнала на скандали, нея я вълнуват коментарите, още повече, ако са ругателни.

Като знае това, всеки внимателен наблюдател у нас – и без да е Аристотел или Квинтилиан – може да каже, че най-завладяващата, интригуваща и въздействаща предизборна сказка е практически тази, която съдържа омраза.

Тук не става дума за тази „реч на омразата“, която стана термин, внесен у нас с програмите за „толерантност“ към различните по раса, произход и сексуална ориентация. Става дума за омразата „мейд ин България“, за тази омраза, която си произвеждаме в индустриални количества и която носи оригиналният български вкус.

Какво е омразата? Тя е отрицателна емоция, несъвместима с обичта – чувство на антипатия, отвращение и враждебност към някого, както и силно желание да се репресира, озлочести и унищожи намразения.

Психолозите твърдят, че хората в цял свят мразят онези човеци, организации или явления, които застрашават тяхното здраве и благосъстояние. Определението е вярно, но би могло да се допълни относно нашенците. Ние май обичаме да мразим, омразата за нас не е отрицателна емоция и затова мразим наред – и това, което уврежда интересите ни, и всичко друго, което другите на харесват.

Произвеждаме си омраза навсякъде – на улицата, в офиса, в блока, в институциите, в партиите. И я консумираме с наслада. Мразим държавата си. Правителството. Опозицията. Депутатите. Комунистите. Демократите. Партийците. Безпартийните. Протестиращите срещу властта и глашатаите u. Руснаците. Американците. Президентите и премиерите – бившите, бъдещите и настоящите. Мразим и данъците. И тия, дето не ги плащат. И реформите. И липсата им. Бившата Държавна сигурност. Днешните служби. Съда. Прокуратурата. Мразим и изборите.

Ако имаше лого на нашите предизборни кампании, то трябваше да изобразява нашето искане да накажем предишните, които са ни разочаровали и да изберем по-малкото зло, от което очакваме най-лошото. С две думи казано – на логото може би трябваше да пише: „Ние мразим“.

Но защо да ограничаваме темата в кръга на политиката? Ние свикнахме взаимно да се ненавиждаме – поединично и по групи. У нас е обичайно родителите да ненавиждат учителите, пациентите – докторите, пешеходците – шофьорите, работниците – работодателите, и обратно.

Грехота е, но е факт, че в последните десетилетия, а и по-рано препоръката на поета „силно да любим и мразим“ се спазва стриктно, за разлика от всички други препоръки, като например тази за ваксинацията.

Българската ненавист, като продукт на обществените отношения, се пласира наедро – и в традиционните медии, и в интернет. Свободата на словото се излива в ругатни, клевети и обиди. Глобалната мрежа улеснява пласмента. Седиш си с айфона в кревата и продаваш на хиляди хора вражда. Инвестираш агресия. Ако някой те спре – то ще се сметне за цензура.

„Света Петке – пише някой във фейсбук – за именния ми ден искам да ми подариш един коронавирус, който да умори едновременно Путин, Байдън, Борисов, Радев, Гешев, Пеевски, Доган.“

Кой го пише това? Някой маргинал, напушен с трева? Не, един достопочтен пенсионер – бивш съдия. Блокирали го и той се жалва.

Как можахме да допуснем това? Да се тровим с омраза, да оцеляваме и да я гълтаме пак? Питаме не за да ни отговори някой, а за да напомним, че не е задължително винаги да бъде така.

Автор: Анна Заркова

trud.bg