Тишина. Минута мълчание за самоубийците, които се хвърлят под влака

Тишина

Минута мълчание за самоубийците, които се хвърлят под влака

Уважаеми самоубийци, моля, никога не се хвърляйте под влака. Незабавно сменете метода си на самоубийство. Ореола, кото един велик роман е хвърлил върху слагането на край на живота чрез лягане на релсите и чакане на влака трябва да се разруши. Ана Каренина и нейните дела може да са минавали за шик и последен писък на модата, но в наши дни са изтезание. Върху индивида и обществото. Случайно бях въвлечен и седях на първия ред по време на един такъв инцидент и мисля да Ви разкажа за него.

Всичко започна с това, че на връщане от поредния веломаратон се наложи да ползвам услугите на БДЖ- непланирано. По техния правилник, велосипеда трябва да е качен или в товарния вагон, или оставен на края на последния. В този влак товарен вагон нямаше, но нямах и катинар, за да завържа велосипеда си за вратата на последния вагон. Затова разглобих уреда и се сместихме двамата в последното купе.

Контрольорката дойде да ми провери билета и ме поздреви за „нещо като правилната ми постъпка“. Имало хора, които оставяли на задната платформа велосипеди без надзор и още повече такива, които дебнели това, сваляли колелото на произволна гара и оставяли собственика обезвелосипеден. Думата кражба не беше употребена – обаче.

Влака спира внезапно и между гарите Казанлък и Калфер. Появяват се хора в служебно облекло, слизат от най-задното стъпало, единия сочи с пръст нещо на другия, ръкомаха, обръщат към началото на композициата, разделят се и чувам част от разговор по смартфона му:

– За съжаления я сгазих. Още е жива, хъхри, но вече за нищо не става.

До този момент изминаха около 5-7 минути. От разговора на служебното лице /по-късно установих, че е машиниста на влака/ до пристигането на линейката още 15-20. Чак когато дойде, установих за себе си, че вдясно на релсите през цялото време е имало прегазена и агонизираща самоубийца. Не се отърва лесно. Блъска те трен и вместо внезапна смърт, агонизираш към половин час. Найс,а?

Влакът с Ана Каренина под него, може и да е потеглил от гарата по разписание. Романа не изяснява това. Но нашата композиция се натъкна на неимоверни и неподозирани от мен трудности. Върволицата от служебни лица изразяваше мнение, че ще закъснеем поне 3-4 часа. Трябвало да дойдат и да си свършат работа на терен пътна, следствена и нормална полиции, патоанатомите и т.н.

А аз се оказах насред сцената. Все едно, че режисьор ти е направил пълнокръвно, приятно представление, което се играе. И най-внезапно те поставят на петно от сцената отбелязано с кръстче. Не че трябва да стоиш плътно на него, но оттам можеш най-добре да наблюдаваш, коментираш, запомняш и прочее. Тоест, осигурява максимална наслада за хората обичащи да наблюдават.

Самоубийцата изглеждаше възрастна жена, облечена в дочени дрехи, като работничките по лавандулата. Беше избутана от дясната страна на релсите. Гледах от разстояние. Не се виждаше да се гърчи и мъчи, но дясната и ръка леко потреперваше. Сякаш искаше да напише нещо с пръст във въздуха. После и това спря. И се заточи върволицата от любопитни пътници и служебни лица.

Появи се госпожица, която въртеше 5-6 до 10 любовника едновременно. Модно облечена в тъмнозелен тоалет. Беше се въоръжила с два смартфона и с тях изнесе следното представление:

звън1 – Не,не, днес е невъзможно. Заседнахме във влака заради една самоубийца тука. Не ме чакай. Ще бъда разстроена и не ми е до забавления.

звън2 – Майкооооооооооооооо, каква трагедия пред очите ми, какъв ужас! Самоубийца, лежи там, неподвижна, хвърли се под влака и тук гледаме това, и казват, че ще са нужни 6 часа за необходимите експертизи и следствени експерименти. Ще хвана нещо алтернативно, за да се прибера. Не мога, ще се стресирам, ще умра, вече извиках татко да ме прибере с кола. Ще си почина и ще се чуем пак след ден-два.

звън3 – Миличко много ми липсваш. Леко съм разтревожена заради една самоубийца тука. Обаче ми отпаднаха служебните ангажименти. Да се видим за успокояване и релакс? Еми там да, там е добре. Довечера можеш! Чудесно. Целувам те. до скоро. Чао.

Доволна усмивка озарява лицето на госпожицата, тя прибира двата смартфона в противоположни джобове и се оттегля към предните вагони.

Внимание! Оркестъра да свири туш! Един от най-важните разговори, свързани с този случай. Проведе се между машиниста и контрольорката. Стояха пред задното стъкло, взрени в неподвижното тяло и гледаха как работи на терен пристигналия екип на „пътна полиция“. Държа да отбележа, че говореха без да шептят, без да се интересуват кой е там, за да снима, кой за да записва и въобще…..

А откритият разговор, независимо от обстоятелствата, се води винаги и само между достойни хора, свършили честно и почтено своята работа:

– Беше седнала на релсите. Тръгвам да се спускам, свиркам, а тя си легна.

– Пак добре, че ако беше спрял рязко можеше да скъса вагоните.

– Престилката я е избутала в дясно и колелетата са направили само два разреза.

– Спокойно бе! Имаш спирачен път. Ще те оправдаят. Спомняш ли си онзи младеж, който стоеше встрани от пътя. Колегата му свирка, той слага ръка пред лицето си и се бухва точно пред мотрисата. Грам спирачен път нямаше. Добре, че намериха писмо „Слагам си край на живота“.

Тук пристигат представители от работещия екип на полицията и моите герои слизат, присъединяват се към тях и отиват на терен. А бих искал да чуя още.

Заседнали сме неподвижно в този влак вече 3 часа. Според разписанието на БДЖ, вече трябваше да е финиширал в София, но уви. Между другото, работата на следствените групи на терен няма нищо общо със епизоди от сериали като „От местопрестъплението“. Работят бавно, леко, под девиза „ние бърза работа нямаме“. Приятно е за окото и някак ненатрапчиво и нетревожно. Нищо общо със екшъна и съспенса, струящ от екранните внушения. И даже има яко усмихнати лица сред тях.

Браво бе! Мога да разбера идеята, че трябва да стоим неподвижни, дори че трябва да изчакаме чак до вдигането на трупа /това ми беше набито от коментари на пътниците във влака. Стартовия пистолет за потегляне щял да бъде махането на трупа от релсите и натоварването му в колата на патоанатомите/.

Така наречения труп е увит в найлон и прилича на мешка за бойна готовност. Ако не знаеш, ще кажеш, че някой е забравил багаж, който е хвърлен там, но се е оказал и откраднат. А сега разследват и дали случайно не съдържа взривно устройство. БДЖ ти е осигурило зрелище и си мисли, че хляб не ти трябва. Три часа си висим ей така. Никой не носи вода, ресторант във влака няма, а слизането е изрично забранено.

След успешно завършен веломаратон на 200Км, имах в себе си само половин протеиново барче и три пръста изостар в бидона, останали. Предвидливо, много предвидливо отлагах консумацията им във времето. Когато бяха употребени се започна – стомаха ми се сви на топка, а мускулите по цялото ми тяло започнаха да шарят. Все пак, това не е храна, която успокоява и се усвоява. А такава, която енергизира и оптимизира изгарянето в организма. Появи се и един много, много голям проблем. Липсата на тоалетна. Все пак, не е желателно да замърсяваш местопрестъплението със собствена ДНК. Че може да дойде Хорейшио и да ти разкаже играта.

Най-после потегляме. Във влака на самоубийцата имаше точно 94 пътника. кондукторката ги брои и докладва много пъти и на различни учреждения и нива. Още един парадокс: казваха, че ще ни предупредят 15-20 минути преди да потеглим пак към София. Уви,влака тръгна така внезапно, както и спря. Пътника в БДЖ може, не той е длъжен, да изтърпи всичко.

Пред мен се извървяха всякакви типажи. Да приказват, да истерясват, да пушат…..и един от най-отвратителните ми се стори съвременният софийски гъзар. Зима е и във целия влак няма парно по принцип. Обаче, гъзара държи да се показва по фланелка. Да му се виждат щампите. Няма татуировки, няма нищо повече от хилави ръчички и джендърско излъчване. Което само по себе си не е лошо. Съзерцаваш му щампите, шариш с поглед по зализания перчем, това не дразни. Пристига този образ да разгледа местопрестъплението в компанията на себеподобни. Дразни обаче, че няма никакви коментари по повода. Само хилеж, някакви неразбираеми за околните шеги-закачки и това е. Не ми станаха понятни взривовете от смях, които предизвикват коментари от типа: „Тази пола излезе от мода преди две години“. Вместо впечатления за зрелището се говори за компютърни игри, някакви програми, мода и „звезди“. Факт от фундаментално значение е това, че Уайнстиин си е сменил адвоката. Какво ли знаете Вие? И можете ли така, по средата на защитата да си смените адвоката? А? А! Че и да Ви оправдаят чрез този ход. Всъщност, според тях това става автоматично. Сменявате и Ви оправдават. Чак се отвратих, честно. Поне да бяха запалили по цигара. Обаче не. Софийският гъзар не пуши. той просто стои насред облаци цигарен дим и се кикоти.

Гледката на умиращ човек, хвърлил са под влака доста ме разтърси. Дотам, че промених представите и желанията си как да напусна този свят.

Винаги съм смятал, че ще е добре да си отида докато карам велосипед. Автомобил навлиза в насрещното и ме удля със силата на бик. С което ме и довършва на място.

Тази самоубийца ми показа, че това не е добра идея. Събират се разследващи екипи, стрес за околните и шофьора.

Новата ми представа е да стане както си пиша. И без това, докато измолвам съдържание приличам на някой лунатик. Пиша бясно, закачен направо за антената на сателита. Ако си харесам написаното заключението е: има мисъл, има чувство и не се повтаря с нещо написано преди, доколкото ми е извесно. Значи става и ще се развива.

Започнах да считам, че единствения начин за приемливо публично самоубийство е чрез самозапалване. Субекта е надъхан дотам от активистите на някаква партия-кауза, че е готов да посегне на себе си в тяхна подкрепа? Иска показност и рекламен шум около това? Тогава да плати цената. Която включва: нечовешка болка, клясъци на одобрение, патос и екстаз на насъбралата се тълпа около него. И която не включва: разследване, неприятности за други хора, разследващи екипи и безмислени разправии и главоболия на коствени жертви на акта.

Спас Христов