Това, което ние си причиняваме, никой друг не може да ни го причини

Какво могат да правят хора като мен, които са приключили с обществения живот, нямат амбиции в политиката, но могат да анализират процесите и имат сериозен житейски и професионален опит?
Казвал съм го и друг път – ние можем да сме нещо като система за ранно сигнализиране. Да долавяме и улавяме симптоми и синдроми на тревожни с възможните си последици събития, да назоваваме нещата, които могат да се случат, с истинските им имена, да бием загрижено камбаната на много ранна фаза, за да се вземат мерки и от възможното, образно казано, напукване на язовирната стена, да не се стигне стремително и непоправимо до нейното почти мигновено спукване.
С други думи, да сме част от инструментите за „образна диагностика“ – своеобразни скенери, магнитни резонанси, рентгени, мамографи, ехографи, които да позволят на база на това, което те се идентифицирали, да бъде изпреварващо поставена точната диагноза и докато не е станало късно да се предпише правилното лечение, да се намери нужното решение.
Ето и напоследък, сиреч през последните месеци, аз имам усещането, на базата на това, което виждам и преживявам, чувствам и предчувствам, че започва, ако вече не е започнал, разпадът на системата за висше образование у нас.
Причините са редица, те са и субективни, и обективни.
– Разбира се, че думата си казва острата и необратима демографска криза, преминаваща в демографска катастрофа, заради която има все по-малко каквито и да било кандидати за студенти и още по-малко наистина стойностни студенти.
– Разбира се, много мощно изсмукват студенти и то като правило най-добрите сред тях, и западните университети.
Но не е основно това и вероятно дори не е главно това.
– образование години наред се управлява не просто некомпетентно, но и бездарно, все по-любителски и все по-лишено от визия и стратегия.
– Жестоки рани нанасят различните версии на Закона за развитие на академичния състав и Закона за висшето образование.
Най-напред те размиха всякакви критерии за реална оценка на качеството на труда на преподавателите и така позволиха на всичко куцо и сакато в интелектуално и научно отношение да се намърда – с връзки, корупция, сърдечни емоции и остапбендерска сръчност, – в непосредствена близост до ръководството (и дори до Ръководителя) на съответния ВУЗ, в бизнеса с преподаването, който неуморно и неотклонно се превръща в далавера;
а след това премина в другата крайност – на тотална репресия, обратно във времето действие, подозиране, че хората във висшето образование до един са мошеници и тарикати и фактическото налагане на презумпция за виновност на всеки преподавател, особено на кадърните и отговорните, които нямат време и сили да плетат спящи и будни клетки, ядра, ядки и явки от зависимости и шуробаджаначества, за да са непоклатими и недосегаеми.
– Тежко поражение нанесе и практически пълният контрол върху цялата система на мрежа от хора, по някакъв начин свързани с бившата ДС – лично, биографично, бизнес-, задкулисно, агентурно и доноснически. Тези хора са заседнали в 20 век и дори във времето преди гласността и перестрелката, имат огромна власт в системата от висше образование, те селектират кадрите, те казват кой какъв да бъде в нея, те оценяват, лицензират, акредитират, наблюдават, контролират, секвестират и дезорганизират.
– Наплодиха се безмерно много университети, полууниверситети, псевдоуниверситети, висши училища, колежи, институти, клубове по интереси и почти нелегални кръгове по взаимна подкрепа, които дават, раздават и продават дипломи за висше образование.
– Никъде и по никакъв начин не се оценява качеството на дѝпломата. Така дипломата от СУ тежи колкото тази от Горно нанагорнище, а дипломата от Военна академия – колкото тази от Долно нанадолнище. Никой не проверява има ли учебен процес, никой не разглежда какво се преподава, никой не сравнява съдържанието на отделните програми, никой не подлага на ясни критерии – даже няма никакви критерии – нивото на защитените дипломни работи например. Не напразно има т.нар. университети, в които студентите вече се бунтуват, че – виждате ли – ги карат да учат, а ръководствата тормозят преподавателите да не пишат ниски оценки, камо ли двойки!

Има още причини за днешното състояние на системата за висше образование, които водят до моето усещане, че тя започва да се разпада.
С много малки изключения на няколко наистина все още поддържащи ниво университети, даже не цели университети, но отделни факултетит в тях,
системата за висше образование не дава качество на образованието, не подготвя съвременни като знание и мислене кадри, не отстоява неизменно присъщите ѝ ценности, не произвежда значим интелектуален продукт. Тя се срива до раздавач и продавач на дипломи и затова редица университети са вече черни кутии – на входа парите на студентите (и държавата и Европа!), на изхода дипломите, а вътре в черната кутия има ли нещо – не се знае и няма как да се узнае, поне никой не иска да узнае…

Когато една система е системно подложена на абсурдно по некомпетентност управление;
когато тя е подложена на изключително тежки удари от времето, в което живеем;
когато тя е подложена на последиците от всеобщата ерозия на ценностите, която протича през последното десетилетие у нас;
когато тя е подложена на агресивно далаверизиране и меркантилизиране;
когато тя не е мислена като стратегическа опора на държавността и дългосрочна инвестиция в бъдещето на държавата ни,
то тази система рано или късно ще започне да се разпада.
Аз имам усещането, че разпадът ѝ е започнал.
И се опасявам с болка и тревога, че това не е единствената ни жизнено важна за България система, чийто разпад вече е започнал.
Всичко си има цена и всяка удоволствие се заплаща, всяко безхаберие се наказва и всяко общество получава накрая това, което заслужава!
Това, което ние си причиняваме, никой друг не може да ни го причини.
И като си го причиним в непосилна и нелечима доза, никой друг няма да дойде да ни свестява и освестява.
Много жалко, че отказваме да разберем тази толкова простичка и стара като света истина…

Николай Слатински

Резултат с изображение за Nikolay Slatinski