Торбичката като белег на класова принадлежност

Интернет изби рибата. Дигиталният фолклор така се развихри в отговор на снимката, която разкри поредния протоколен гаф на министъра на отбраната Каракачанов, че дори и отявлен ненавистник на сегашната власт като мен започна да се превива от смях. Мисля, че Веселина Седларска най-точно е описала ситуацията – всенародна психотерапия срещу непоносимо арогантен министър. Дотук добре. Редки са моментите, когато мога да отбележа със задоволство наличието на задружие в обществото, на обединение срещу някаква несправедливост, обща реакция срещу нещо. Уви, в повечето случаи тази реакция се изразява именно в създаването на фолклор. Не че това е лошо, напротив, но е все пак, както казва Седларска, психотерапия. Не е автентична реакция на възмущение, а по-скоро начин за преглъщане на нещо неприятно. Хуморът и сатирата винаги са имали точно тази цел – да направят непоносимата ситуация по-поносима.

Като се абстрахирам от дигиталния фолклор като метод за всенародна психотерапия, от който така или иначе не бих казала, че разбирам, имам

два проблема с експлозията на всенароден хумор.

Първият е с тлеещото под мимовете с найлоновите торбички презрение към провинциалния произход, а второто е със самата найлонова торбичка – направо не мога да ви мисля, ако Грета види мащаба на употребата на „маркови“ найлонови пликове в България. Знам, че с първото ще възмутя жълтопаветниците, смятащи себе си за своеобразна българска аристокрация, но ми се струва, че като родена на пъпа на София (дори в самата Първа градска) имам право и да не харесвам презрителното отношение към хората, родени в провинцията. Най-малкото защото познавам доста квалитетни хора с култура и възпитание далече по-„хох“ (hoch), както биха казали германците, от отгледаните на жълтите павета или някъде измежду кестените. Навремето имах приятелка, омъжена за момче от провинцията. Не спираше да го подиграва, особено пред хора, че вместо найлонова торбичка, казваше „чанта“. Тя чувстваше, че е супериорна в тяхната връзка и затова смяташе, че е длъжна всеки път да го поправя как е „правилно“ да каже тази или онази дума. Всеки път се чувствах много кофти, когато се случваха тези неща, защото не мога да разбера колко пък трябва да се чувстваш зле, за да се налага да си вдигаш „хох-а“ като унижаваш някого другиго. С времето установих, че

софиянството е диагноза за една голяма част от родените в София

(макар и не всички с чисто родословно дърво).

Това, че някой носи сандалите си с чорапи; че вместо гъзарска чанта си слага нещата в найлонова торбичка; че носи анцуг с обувки или какви ли още не грехове на неслучилите да се родят, ако не в центъра на София, поне в „Люлин“ или „Дружба“, издава онази специфична наша ксенофобия, изразяваща се от десетилетия в ненавист по релацията София-провинция. И според мен това продължава да е голям проблем, макар и да не е изцяло български. На много места из Европа хората, родени в провинцията, се гледат със снизхождение, макар и мащабът да зависи от историческия и географски контекст.

В XXI век обаче това все повече мирише на мухъл, на еснафщина от най-лошо качество. Носи се из обществото като мирис на кръчма рано сутрин.

Свеждането на Каракачанов до носещ торбичка от „Била“, „Метро“ или друго може и да е

културна реакция срещу некултурно поведение

и макар да признавам, че е ужасно забавно, прикрива един проблем с друг. Възможно е свеждането на министъра Каракачанов до обикновен провинциал с помощта на найлонова торбичка да има психотерапевтичен ефект, но всъщност прикрива неуважението към държавните институции, властта, гражданите и имиджа на страната, проявявано от самия министър. Първата ми реакция, след като видях снимката на премиера Борисов и министър Каракачанов от визитата им в Египет беше на възмущение как тези хора са се запуснали толкова много чисто физически. Освен ако нямат някакъв сериозен физиологичен проблем, да се оставиш да имаш такова шкембе като г-н Каракачанов или премиера е … как да кажа … доста естетически проблематично за хора, които са постоянно под прожекторите и би трябвало да дават личен пример. Нека се разберем, нямам никакъв проблем с дебелите хора. Тук обаче става дума не за своеобразна свобода на духа – „защото така ми харесва“, а за пренебрежение към потенциална критика. Неизбежни в такива случаи са паралелите с изключително физически активния бивш председател на Европейския съвет Доналд Туск (Полша, ЕНП), който е с две години по-възрастен от премиера Борисов, но изглежда … вълнуващо. Ако следите Туск в Инстаграм или някоя друга социална мрежа, ще видите колко често спортува – дълги маратони из Брюксел, футболни мачове, а снимките му в спортно облекло направо смущават съня. Туск не е единственият европейски политик, който се грижи много за това как изглежда, с което дава и личен пример (последното съвсем не е маловажно).

Снимката на двамата български политици с огромни шкембета

навежда на мисълта за ояли се от власт и охолство узурпатори.

Хора, които неуважавайки себе си, не уважават нито властта като система от институции, нито гражданите си. Това са хора, които знаят много добре, че външният им вид няма да е решаващ за спечелването на избори. С други думи хора, които се чувстват защитени от общественото мнение и грам не ги вълнува дали спазват протокола, дали вредят на имиджа на държавата или друго. Докато гледах снимката, си мислех, натоварена с лични впечатления, че ако този човек (Каракачанов) се е облякъл по този начин, какво и как ли е говорил на тези срещи. В части от секундата мозъкът ми се изпълни с разсъждения за изключителната важност на присъствието на лидери от ЕС в Египет в тези доста напрегнати геополитически времена. Някак сме свикнали да не очакваме много от човек, за когото дипломацията се изразява в дюнери, или от човек с огромно шкембе, който можем да сведем до обикновен провинциалист с торбичка от „Била“. Поставянето на найлонова торбичка в близост до министър Каракачанов, колкото и да е смешно, измества поантата, а тя е, че имаме неадекватно управление в момент, който изисква „хох“-дипломация, високи (hoch) дипломатически умения, висока култура, не само защото представляват клетите българи, а и ЕС.

Образът на премиера Борисов днес като самопризнат фен на „Кръстника“ е

тотално несъвместим с днешния образ на съвременния политик

– мъж или жена, които се грижат за външния си вид, не само защото естетически ще им помогне в предизборната кампания, но и защото е здравословно, а не на последно място и защото дава пример на останалите. Няма как правителство с толкова много членове с шкембета да бъде убедително, ако реши да въвежда ограничения върху употребата на захар или изобщо хранителни съставки, които водят до затлъстяване. Да не говорим за министри, които се обличат в колониален стил на среща в Египет, разкъсван от регионални и вътрешни проблеми в момент, когато целият фокус на ЕС е да стабилизира Либия и да запази каквото и да е останало от сделката с Иран. Резил не на квадрат, ами на емнайста степен.

Вторият проблем с цифровия фолклор, който изригна покрай снимката на Каракачанов, е, че ако Грета Тунберг види всички тези мимове, моментално ще се самосезира и не искам да ви мисля!

Момичето, което успя да преобърне целия свят, да въздейства върху смяната на правителства и нагласи, което доказа, че и сам воинът е воин, със сигурност ще бъде привлечена от (зло)употребата на найлонови торбички, и вероятно

хипермаркетите в България ще бъдат първите жертви.

Засега добра реклама, но представете си, ако Грета се намеси! Това ще бъде интересен сблъсък, като се има предвид, че Грета е доста ненавиждана в България. Тогава изведнъж Каракачанов може и да стане по-симпатична особа на фона на заплахата, която Тунберг представлява, но пойнтът тук е, че българският фолклор демонстрира упорита нечувствителност към глобалните, а и национални проблеми. Това, което движи света в момента, не е само Грета, но и пожарите в Австралия, гигантското замърсяване на океаните с пластмасови изделия, трагичната гледка на животни, в чиито стомаси все по-масово се откриват … найлонови торбички/чанти/или-както-щете-ги-наречете. Нещо повече, навлизаме в третото десетилетие на новия век, тоест глобализацията е вече на не-знам-кой-брой ниво, а ние продължаваме да се делим на село-столица. Понякога не мога да спра да си мисля, че си заслужаваме и Каракачанов с нелепото му облекло и външен вид, и Борисов с не по-малко нелепия му изглед, заради който често го мислят за телохранител, както и заради нелепиците, които изговаря, поради липса на hoch-култура и съзнание къде се намира в хранителната верига на ЕС и света като цяло.

Източник в-к Сега

loading...