Уви, това е вчерашното „утре“!

Тази петъчна колонка всъщност не започна в петък, нито започна във в.“ Сега“. Животът на „Нерви и утехи“ със сигурност надхвърля четвърт век и се превъртя в различни издания, някои от които не са между живите. Какъв е резултатът от този житейски път, без съмнение е важно за автора, но може би това интересува и читателя. Писателският труд не може да очаква бърза жътва, но все пак, все пак…

Събрах част от първите есета на поредицата в книга, също „Нерви и утехи“. Излезе в края на миналия век, всичките заглавия в нея надхвърлят две десетилетия. В предговора съм записал: „Отдавна смятах, че съм приключил с горчивите и сърдити книги. А и бях обезсърчен от това, че изминалото време не ги направи невалидни, че злободневността им не отпадна и почти момчешкият ми (тогава) протест срещу неправда, мрак и демагогия странно не овехтява. Не вярвам да има писател, който да не си помечтава как неговите страници остават актуални месеци, години, векове. Но и да виждаш как словата ти отскачат от биволската кожа на действителността, също е противно. Нещо повече: след всичко, което бях изрекъл срещу безправието, насилието и лъжата, те заляха целия ни живот. Смята се, че понякога ваксината, вкарана в отслабен организъм, го заразява с болестта, от която трябва да го защити. И в края на краищата човек заживява с опасението, че заклинанията срещу Злото просто го предизвикват…“

Сега, след двадесет години, проверявам валидна ли е още тази карма. Както се пее в песента, „Днес е вчерашното утре“. Значи тъкмо сега е време да сверим днешния си свят с прогнозите и виденията, които сме изрекли и записали вчера. Завръщам се в онези текстове и съставям от тях нов, по който читателят да прецени реални ли са още онези думи и вълнения, излекувани ли са болките, надживени ли са неправдите, страховете, обидите. Ако се окаже, че словото ми има толкова дълъг срок на годност, ще бъде добре само за перото. Душата ми едва ли ще ликува. За тези страници две десетилетия ще са несправедливо много. Не за мен, за хората, които живяха в тях.

И така, на повратки в „Нерви и утехи“…

Ето:

„Приятелят ми Св. П., художник, християнин и хуманист, напоследък все по-често се върти около една и съща горчива тема:

„Унищожена е – казва той – групата на честните хора. Премахната е, разпиляна, въобще – отстранена. Всичките ни надежди за промяна се провалиха, защото истински честните хора са малко – или почти никак. Не стигат да осигурят необходимата съвест на обществото. Даже думата не могат да вземат, гласът им не се чува. Понякога си мисля, че нещо ги е затрило – подобно на динозаврите. Затова: което сънувахме като избавление, се стовари върху нас като наказание.“

Това е тъжният мотив, който подплатява горчивия размисъл на българи от различни обществени нива, внезапно и горещо свързани от всеобщите наши надежди и безжалостно самотни в последвалите разочарования. Промяната, която България си представяше – нагледно, оптимистично, осъществимо – изведнъж закриволичи, затъна в лъжи и извратености, обви се в недомлъвки и лош дъх. Обществената нагласа и обществената практика хукнаха в различни посоки – толкова нямаха търпение да се отдалечат една от друга. (Или пък не можеха да се понасят?) Красивите думи добиха висока цена. Красивите дела изгубиха всякаква стойност. Кухите оратори преуспяха. Мъжете с достойнство често показват признаци на недохранване.

Неочаквано се оказа, че честността е „лош бизнес“.

Обаче: неочаквано ли?

Свидетели сме на публичен отказ от истина.Само истината скрепява съставките на обществото. Тя е условието, без което то не може да съществува. Когато някои сипят приказки, а на другия ден се отмятат, когато в спорове и боричкания откровено се преиначават общоизвестни факти и обстоятелства, когато основните институции излагат съвършено противоположни версии за едни и същи събития – за истина е вече невъзможно да се говори. Но там, където истината свършва, веднага започва разложението.

Нужно ни е мъжеството да признаем, че ние сме общество на разложението. То започна с цинизма на управляващите, с публичния отказ от принципи, от идеали, от скрупули. Политиката и бизнесът стъпкаха и подиграха обикновената порядъчност. Зачертани бях нравствените заповеди на българското православие, идеите и проповедите на българското просвещение.

Може и да е вярно, че самото преразпределение на националното богатство неизбежно извиква насилие и грабеж. Но вярно е също, че цинизмът и безнравствеността в политическия живот дават кураж и оправдание на престъпния свят. Преуспяването на нечистите съвести откровено насърчава злото.

Нравственият максимализъм на миналото е мъртъв. Порядъчните хора от няколко поколения платиха безумна цена за морала, който изповядваха и зачитаха. Те бяха наказани за нежеланието си да направят компромис и познаха преследване, бедност и унижение. Те нервираха всяка власт и в отношението към тях се долавяше неизреченото, но заплашително: „Какво искаш да кажеш с това, че си честен?“

…Обществото е крими позитивно и въпрос на време и на шанс е да се разболее смъртоносно. Лошото е, че вече не произвежда антитела. Още по-лошо е, че волята му да оздравее е угаснала.

Заедно с подземната река от културни и исторически ценности, от перли на българското изкуство, която изтича към богатите страни, изтече и невъзвратима част от познанието и таланта на нацията… Защото не всички се установиха като миячи на съдове в Америка и Европа. Скъпообразовани математици и програмисти, физици и биолози, музиканти, художници, реставратори, архитекти сложиха дарбите и интелекта си в нозете на западняка, който не бе похарчил и стотинка за тях… Срещу тях ние получихме дрипи на килограм и лекарства с изтекъл срок – както черните племена са разменяли слонова кост и скъпоценни камъни за гребенчета и мъниста. Без дори сянка от съзнанието, че се явяваме спонсори на западната култура – такива щедри, каквито тя няма и сред своите най-прочути милиардери.

След като нежната революция не можа да се състои, в България се разрази нежна гражданска война. Военните действия протичат без огън, без гръм, а загубите са невъзвратими. Убиват думите, позициите, интересите. Убиват сметките, убиват заблудите, демагогията. Такава е тази гражданска война, без бяла и червена гвардия, без Батюшка Махно и „Тихия Дон“. Тя се води в залите и в кабинетите, в банките, в министерствата, води се вежливо, често с усмивка. Но жертвите падат всекичасно и завинаги се изваждат от числото на нацията…. Макар че никога не се обявяват.

Огромната част от сблъсъка и трагедията, разиграващи се около нас, остават необхванати дори от статистиката. Защото на нежната гражданска война отговаря още по-нежна статистика. Само с хитрост и проницателност от нея могат да бъдат извлечени някакви данни за погиналите при прелома наши съотечественици. Ако усилията на автора да се добере до такива данни завършат с успех, те ще бъдат незабавно добавени към тези редове. Но има свидетелства, които се обхващат и с просто око….

Като при всяка гражданска война, жестокостта и мизерията се отпечатват по лицата на хората.

Като при всяка гражданска война, трудът и животът стремително губят цената си.

Като при всяка гражданска война, забогатяванията са бурни, фрапиращи, вдъхващи страх. Като при всяка гражданска война, има и огромна емиграция.

Като след бран и реквизиция, житниците са изметени, а мравуняците – празни…

И днес над нацията първенстват фигури, в повечето случаи безизвестни , безлични и най-тъжното, без дело. Навсякъде, където са се подвизавали преди, те са оставили доказателство, че са с възможности скромни и качества най-обикновени. Като поприще единствено политиката се оказва достатъчно всеядна и непретенциозна, че да им предложи желаната височина….

Ако бяха първенци – къде е тяхната мъдрост? Какво основополагащо, велико, пътеводно сме чули от тях? Защо са тъй несвързани идеите им, защо са тъй мъгляви представите им за утрешния ден? Дори приказките им за реалния капитализъм се опровергаха от всичко, което произтече под тяхно управление. Те главно бръщолевят, че каквото кажат – това става, учат и упражняват словореда и така старателно опаковат мисълта си, че нейното съществуване се превръща във въпрос.

Ако бяха първенци – къде са техните жертви? Къде е отказът от личното заради народното, от малкото заради великото? От какво са се лишили заради страната си, като се оставят дрънканиците колко богати щели да бъдат, ако не се занимават с политика? И още: къде са техните победи, които слагат пред нозете на Отечеството?

Вместо това – ухилен политически Карлсон с перка под гащите, чиято единствена грижа е да се задържи на покрива…

Напоследък все повече се натрапва тъпата аналогия между обществените и физичните явления. Имаме илюзията, че някои природни закони нагло действат и в обществото. Сега се открива, че нашите юнаци са се изхитрили да редактират тези закони за собствените си нужди. Така законът за скачените съдове работи безотказно. Парламентът например се явява нещо като водонапорна кула. Нали ги знаете тези кули, по които водата се издига с помпа, та после, пусната отвисоко – все по този закон за скачените съдове – да се качва по етажите. Веднъж покатерил се в нея, после само си избираш етажите.

Министерство. Посолство. Академия. Агенция. Ставаш началство. Клечка. „Насищаш“ обществото със… себе си. Като те гледа непрекъснато и навсякъде, то намира все същия отговор за съдбата си. Този отговор не му служи за нищо. Защото този отговор си самият ти.

И точно защото отговорът ще си ти, то панически опитва да избяга от въпроса: има ли този народ първенци?

Калин Донков

http://segabg.com