Уволнете футбола!

Врътнете им кранчето и дайте парите за училищния спорт

След поредния национален футболен резил, крайно време е да ни дойде акълът. (Макар че няма такава опасност.) Защо изобщо ни е нужен професионалният футбол? За да се гордеем, че сме българи? Имаше такъв момент през 1994 г., но оттогава само се срамуваме.

Българският футбол е развъдник на миазми. Във водещите ни клубни отбори почти не се забелязват българи, а националният ни отбор е жалък и все по-жалък ще става. В бъдеще ни чака още по-голям резил. Днес ни бият с 6:0, утре с 60:0.

Но най-лошото се случва по трибуните. Те са се превърнали в школи за агресивни лумпени, които не пропускат случай да ни изложат пред света. Макар че донякъде имат основание – за какво да ходят на мач, ако не за да правят зулуми? Имат ли повод за гордост? Нямат. Имат ли си я Гунди, я Стоичков, я Якимов? И това нямат. Какво им остава, освен да чупят столове и глави?

Но тези агитки чудесно служат

на властта

Когато пред парламента се събере културна демонстрация, те пристигат, започват да хвърлят камъни, да бият, да палят, да превземат парламента. И на нормалните хора им се отщява демокрацията.

Ако имахме полиция, отдавна да ги е вкарала в правия път. Но явно тя е заета с друго. Остава само едно – да не пускат зрители по трибуните. Да не продават билетчета. Да пускат само треньорите и Златките на футболистите, но да ги настаняват през едно място, та да не си оскубят шевелюрите.

След като футболът ни носи само огорчения, защо държавата го издържа с бюджетни средства, терени и спортни зали? Крайно време е да спре тези излишни разходи. Не давайте нищо, вземете им всичко. Освободените средства трябва да се насочат към обикновените хора и най-вече към децата и юношите, които дебелеят и пафкат я трева, я някаква нова дизайнерска дрога.

Всеки български ученик трябва задължително да спортува по 1 час на ден като част от редовния учебен процес. Освен това училищата трябва да имат детски и юношески отбори, които да тренират поне по 3 пъти седмично след часовете и редовно да участват в междуучилищни първенства. Същото трябва да продължава и в университета. Така е в цивилизования свят. Държавата субсидира училищния спорт, а професионалистите да си търсят спонсори.

Там където държавата е субсидирала хляб и зрелища,

неприятностите никога не са закъснявали

Така е още от древността. Например в Константинопол по времето на Юстиниан I голямото зрелище е било състезанието с колесници. Два отбора са били най-популярни, Сините и Зелените. Техните привърженици се превърнали в нещо като политически партии, които постоянно се биели помежду си и правели метежи. В един момент всички заедно тръгнали да превземат двореца на императора. Армията подвила опашка, а в Сената започват да говорят за импийчмънт. В крайна сметка Юстиниан подкупил Сините с една торба злато и те си тръгват, а императорските войници влизат в стадиона и избиват около 30 хиляди зелени фенове.

И днес е така, футболните агитки се отглеждат и възпитават като щурмоваци, които могат да бъдат използвани за политически цели. Стадионът е школа за “берсеркери” – воини, обхванати от бяс.

Не само футболът, но и

професионалният спорт изигра много лоша роля

в българския преход. Тъй като при Тодор Живков властта се опитваше да поддържа духа на населението със златни и сребърни медали от световни първенства и олимпиади, държавата ни бе осеяна със спортни школи, в които хиляди младежи се потяха от сутрин до вечер, без да изучават никаква смислена професия. По борци и щангисти на единица население бяхме световни лидери.

Но дойде 10 ноември и тези млади хора останаха на улицата. С какво да се изхранват? Нямаха професия, трябваше да импровизират. И много естествено, че се захванаха с рекетьорство, събиране на дългове, кражби на коли, убийства и други класически спортове. Те се оказаха много по-решителни и организирани от старите партийци и бизнесмените на соца. Много бързо овладяха дребния бизнес, а след това и едрия, накрая и държавата. Спокойно може да се каже, че

големите проблеми на прехода се дължат на спортните училища при соца

За какво ни е такъв спорт? Онзи ден цялата държава е във възторг, че Ивет Лалова се класирала седма. При Тодор Живков щеше да ни е срам, че нямаме нищо повече от седмото място. Това би било катастрофа. Щяха да уволнят всички треньори и да направят пленум, да отворят още 5 спортни училища и два института по спортна биохимия.

Човек естествено трябва да се радва на спортните успехи, но винаги да си дава сметка каква полза има нацията от това. Лично

аз бих се гордял

100 пъти повече,

ако българите бяха богати като западноевропейците, ако имахме поне 20 Нобелови лауреати и ако българските мобифони “Ком” пробият на американския пазар. Това е повод за гордост. А пикантният факт, че някаква мустаката дама вдигнала 400 кила на третия опит – ще ме извините, но изобщо не кара сърцето ми да пърха.

Още повече че тези шампионки са осъдени. В дамския спорт вече навлизат бивши мъже, които още не са довършили прехода си към жени. Щангите скоро ще получат своята Кончита Вурст.

Каква гордост беше, когато Наим Сюлейманоглу стана турчин? Или когато целият национален отбор по щанги се цани в Кувейт и прие мюсюлмански имена? Или когато мине, не мине година и изхвърлят поредния ни отбор заради дрога?

Или когато Гълъбинов се оказа наркопласьор

Лишени бяхме от възможността да се гордеем с онзи незнаен състезател по стрелба, който уцели Крушата в движещ се по магистралата автомобил, това вече е високо спортно майсторство. Трябва да го направим депутат.

Никак не се гордея и с това, че Софийска община не е построила нито един плувен басейн от европейското първенство през 1985 година насам. В нормалните държави всяко училище и всеки квартал имат по един състезателен басейн, където населението тренира за успехи и за здраве.

Вярно, в София се построиха стотина-двеста частни басейни, в които се плацикат мутрите и дебелите им деца. Но където имаше общинска спортна площадка – всичко се открадна. Гледам, че сега се канят да застроят и общинския футболен стадион в Бояна, където все още децата ритат топка. Инвеститор – бивш виден футболист, друга национална гордост.

Как да се гордеем правилно

Спомням си как като дете веднъж ме заведоха на едно световно първенство по борба на стадион “Васил Левски”.

Заедно с всеки борец излизаха поне по двама треньори с големи сакове, пълни с кърпи, анцузи и не знам какви още магии. Ние децата много завиждахме на анцузите с надпис “България”, “Франция”, “Германия”, “СССР” и други недостъпни за простолюдието парцалки.

По едно време обаче гледам, че на тепиха излиза най-обикновен чичо с нормални улични дрехи и туристическа раница на гърба. Съвсем сам – ни треньор, ни лекар, ни масажист. Свали раницата, прибра вътре дрехите, влезе в схватка и падна от нашия човек.

Падналият се оказа финландец,

сам си купил билета за София. Чист аматьор. Финландия тогава беше бедна държава и явно не си прахосваше бюджета за професионален спорт, защото предпочиташе да се гордее с други неща. Я вижте къде е Финландия днес!

Време е да се научим да се гордеем правилно. И стига с този футбол.

Валери Найденов

Уволнете футбола!

https://www.168chasa.bg