УВО

Сънливо социалистическо утро, под тежките зелени вежди на големите кестени от двете страни на кварталната улица. Мързеливи гугутки гърлено гукат, рядко прекъсвани от скърцането на случайно преминал Москвич. Магазинерът в зеленчуковия изсипва в щайга шумни чушки, съседка мете тераса, старец се секне до трафопоста. И на фона на цялата тази шепнеща провинциална благодат, по улицата заехтява отчетлив крясък, пълен с тестостерон, бира и утрешно шкембе:
– У-ВОЛ-НЕ-НИ-СМЕЕЕЕ!

Крещящите бяха срочнослужещи в народната армия, уволнили се предния ден. Залитаха по тихите улици, прегърнати за опора, но и защото бяха щастливи. Споделяха с целия квартален свят своето опиянено уволнение. Аз и другите момчета ги чувахме и леко ни стягаше отвътре. Осъзнавахме нещо логично – в казармата явно не е много яко, щом толкова се радваш, че си се махнал. С други думи – и нас ни чакаше тоя зор, някой ден… Наборът, гордо понесъл прозвището УВО, беше героично оцелял и възмъжал. А ние, бъдещите донаборници, тайничко завиждахме.

Сега съм голям, даже прекалено. Но продължавам да научавам нови неща. Следващите седмици ще гледам как някакви държавни служители вървят по медиите и крещят, че ги уволнявали.
Ама без да се радват.

Явно наборът, гордо понесъл прозвището Калинки, е свикнал да се носи на гърба на държавата. Да получава много за нищо, да отбива служба в прахосническа некадърност. Следващите седмици ние с вас ще разбираме все повече, че прозвището Калинки, което сме им дали, не е обида. Комплимент е.

Тези хора не са калинки, друг нечовешки вид са. Ще ги откъсваме от врата на държавата, ще излизат на светло, ще пищят и ще се дърпат.
Но болката ще е за наша сметка. Както винаги.

Радослав Бимбалов