ФАЛШИВ „ХУМАНИЗЪМ“

Мъчително е да вървиш срещу течението на придошла мътна река, чиито талази вдигат оглушителен шум. Но изглежда такава е моята житейска и писателска съдба. Чрез целия си живот бях единак, който се противопоставяше на всякакви глутници – до средата на „попрището жизнено“ се опълчвах срещу комунистическия авторитаризъм, а сетне срещу „демократическия“ тоталитаризъм, ако криминокрацията , установена у нас преди трийсет и три години може и насън да има нещо общо с демократичния блян на българите

Противопоставям се на подобна лъжедемокрация не защото искам да оригиналнича, да се правя на смела или ей-така на инат, с маниакално упорство, да отричам всяко решение на „българските“ управленци. А защото не бих могла спокойно да заспя, ако не разоблича в писмен текст техните – и явни, и прикрити – усилия за пълно унищожение на българския народ. Почти никое средство за информация не проявява себеотрицанието да публикува тези предупреждаващи мои текстове, те блуждаят като отчаяни писма, затворени в бутилки и хвърлени в океана от дезинформация – но понякога все пак  достигат до адресата си – непредубедения българин.

Като опит за диверсия и претопяване на българския народ аз разглеждам приемането на всякакви бежанци – освен на етнически българи от нашите общности в чужбина. Зная, че всички лицемери и дори почтените, но в тоя момент нетрезво разсъждаващи, българи у нас, подмамени от лицемерните позиви за хуманност, в първия момент ще се възмутят и ще ме погнат с проклятия. Но ето какво конкретно имам предвид.   Никога не съм вярвала на „хуманизма“ на българските властници. Техният „хуманизъм“ има винаги антибългарски измерения. Лицемерните сълзи и умилните вайкания на платени оплаквачки, с които служещите на чужди интереси медии, окайват всякакви бежанци и зоват нашата държава и общественост да ги приеме, винаги ме карат да настръхвам – със своя фалш.

Вчера от новинарските сайтове разбрах, че от началото на руско-украинската война в България са влезли около 40 хиляди бежанци от Украйна ( някъде се споменава числото 30 хиляди ). Математикът Витанов, който дълги месеци изпълняваше ролята на ковид- врачка, преди два дни заяви, че ако в страната ни влизат до „сто хиляди бежанци на ден от Украйна“, всичко ще е наред и ковид-фонът няма да се увеличи.

Бежанците – предимно майки с деца – се настаняват във всички географски райони на страната. Някои идват с безплатен транспорт от Румъния и безплатно пътуват до селищата, в които желаят да се настанят или – в случай, че нямат претенции – до местата, в които общини и частни лица им осигуряват подслон. Бежанците получават безплатни продукти от първа необходимост. Законодателството ще бъде променено, за да облекчи статута им, предвидени са вече работни места за желаещите.

Питам те, българино, гражданин на най-бедната страна в ЕС, откъде се изля тоя рог на изобилието? Питам не държавните лапачи , партийните хрантутници и сороските одалиски, а теб, така наречен „обикновен българино“, нашата държава дала ли ти е някога – един-едничък, макар и корав като камък, безплатен залък? Получил ли си някакви безплатни блага от тази зла мащеха ( говоря не за Родината, а за държавата )? Не, никога, тя те изстисква до пълно изтощение и унижение, докато те прати в гробищата или те изхвърли вън от пределите си – да си трошиш главата в емиграция? Изпитала ли е капка милост към мъките ти? Проявила ли една хилядна от „хуманизма“, с който среща „бежанци“?

Правителства, която нямат милост към собствения си народ, а я насочват по външна повеля само към чужденци – са чужди правителства.

Защо не осигуриха не транспорт и „безплатен обяд“, а просто работни места за трите милиона български емигранти, които станаха роби на Запад за единия къшей хляб? Двайсет години споделях тяхната участ – само този, който си е тъпкал тумбака до пръсване на българската държавна трапеза и е ходил в чужбина единствено на курорт – може да смята, че животът на икономическия емигрант е по- добър от този на украинския ( и всякакъв друг ) бежанец. Значи половината от българите в работна и репропродуктивна възраст ще бъхтят, поставени в робско положение на Запад, а местата им ще бъдат заети от чужденци, приемани с разтворени обятия и с крокодилски сълзи? Като емигрантка с 20-годишен бачкаторски стаж и страховито горчив опит, се гнуся от подобно антибългарско „милосърдие“. По-лоши работници и специалисти ли са нашите българи от украинците, които прииждат у нас?

Защо в продължение на трийсет и три години „българската“ държава не прие бесарабските и таврийски българи и не ги настани в България, въпреки техните кървави молби? Нашите сънародници в Украйна бяха принудени да изпитат на свой гръб всички колизии на украинските режими, които показваха ясно неприязънта си към българската общност, българското образование, българския език и всички техни малцинствени права? Приливът на етнически българи от Украйна можеше в известна степен да помогне за българизация на страната ни в нашата ужасяваща демографска трагедия и да оживи загиналото българско село. Дори и сега, когато у нас са приети десетки хиляди украинци, правителството апелира към етническите българи „да си стоят по домовете и в бомбоубежищата“. Наглост, убийствена подигравка.

„Ако идват до сто хиляди украинци на ден“ ? Чувате ли се какво брътвите, малоумни витии? Ние не броим и шест милиона – само за три месеца с такъв емигрантски поток, България вече окончателно няма да е българска, а ще се размие в някакъв мултиетнос. Но антибългарската политика цели тъкмо това и използва всяко събитие, които би спомогнало за обезличаване и претопяване на българското население в нашата древна земя.

Не вземайте пример от Полша – нейното население е около 40 милиона. А България отдавна е преминала критичния праг на демографско стопяване. Не мислите ли, платени “ хуманисти“, че тези украински майки с деца никога няма да си тръгнат от нашата страна? Та те я харесват – само нашата дивотия ни кара да презираме собствената си Родина. Тя е слънчева, топла, храната и покривът в нея за тях са гратис. Освен това е член на ЕС. След някой месец към майките с деца ще се присъединят техните съпрузи и бащи. Вкупом ще заявят, че в Украйна домовете им са разрушени, че там е хаос. И ще получат български паспорти. Етническият състав на страната ни ще бъде коренно променен. Това, че украинците са християни, малко ще повлияе на отношението им към нас – те не обичат българите, смятат ни за русофили, а в Украйна вече израснаха няколко поколения, възпитавани в омраза към Русия и нейния най-послушен бивш сателит. Не обичат, уви и труда – впечатленията ми от тях в емиграция са такива, че е по-добре да не ги описвам – не и в тоя момент. Ще споделя само, че в Италия един безработен, бедстващ украинец, поканен от моя приятел да раздели скромния ни обяд, ни вдигна скандал, задето трапезата, която му предлагаме, е толкова сиромашка.

Тази сутрин срещнах моя позната, която ме осведоми, че първите украински „заселници“ днес пристигат и във Враца. Така се изрази – не „бежанци“, а „заселници“. Помислих си, че жителите на моя град преди трийсет години брояха над 90 хиляди, а сега са не повече от 40 хиляди, макар че официалната статистика ги изкарва с десет хиляди повече. Петдесет хиляди са изчезнали – в робство в чужбина. Или в необятните гробища, където от осем месеца спи и единственото ми дете. „Заселниците“ ще попълнят липсите.

Искам да бъда разбрана добре – аз не съм изверг, не съм чудовище. Нито „путинофил на заплата от Кремъл“ – както плоско биха ме обвинили безмозъчните фили и фоби с конски капаци. Бих помогнала на всяко божие създание в нужда, камо ли на човек и още повече на дете – и то с бедняшките си собствени левчета, а не с подаяния, измъкнати от „джоба на народа“. Но преди всичко съм българка. Мисля за последствията от подобен форсиран, внушен отвън, призив за приемане на юруш на чужденци в трагичната ни земя. Това трябваше да е въпрос на всенародно обсъждане – беше нужно всички политически сили и обществени организации, а не само правителствените и парламентарни послушници, да го обгледат от различни ракурси. Можеха да се изпращат необходимите хуманитарни помощи в Полша и Молдова. Можеха да се намерят и други начини за подпомагане. Но не! Съдбоносните за България решения никога не са вземат обмислено – затова страдаме и измираме.

Бог да бди над България!

АВТОР: Милена Върбанова, историк