Хора и животни

„Стара книга за хора и животни“ от шведския лекар Аксел Мунте и „Цитаделата“ от шотландския лекар Кронин бяха много четени и до днес ги преиздават по света и у нас. Лекарите не измислят, пишат каквото са видели. Естествено е децата да предпочитат приказните фантасмагории.

Доктор Димитър Пенчев, приятел от детските години, замина по разпределение и макар да не е ветеринар, освен за пациентите си се грижеше за един пеликан, който се заледил в Сребърна.

После бил по света. Бил съм където и той, но като военен кореспондент, а той, лекар, видял с други очи живинките. Животните, дърветата, растенията, хората.

В България има хора, искащи да запазят народните песни, танци, шевици, обичаи. Единият от обичаите е тричането на кучета за здраве. Хвърлят кучето във водата, селският пес изплува, отърсва се къпан и щастлив, народът се весели.

Кучетата Golden retriever още повече обичат водата, родени са да ги водят на лов, простреляната патица да падне в блатото, те да я донесат с плуване. Хрътките пък са с остри, аеродинамични муцуни, дългокраки, бързоноги. Родени са да гонят зайци и са нещастни, ако не тичат няколко десетки километра всеки ден.

Приятелят ми Томски не е ловец, защото и той като мен не иска да убива животни. Пък убива кучетата си. Афганската хрътка Ахбар надебеля от прехранване и умря. Сега Томски убива своя златист ретрийвър, роден да плува и да донася патици; даде разкошна вечеря, която съвпадна с рождения ден на ретрийвъра, а ретрийвърът като човек, ядящ ненаситно, щото е нещастен (това булимия ли се наричаше?), ядеше нахално от чиниите на гостите и беше нещастен.

Тричането на кучета е народно веселие. Никой не кара кучкарите да си тричат кучетата във водата, но кучкарите са гласовити, гласовити, та кресливи. Развайкали се, вай, вай каква жестокост! И полицията сякаш си няма по-важна работа – хоп! – отишла да предотврати „издевателство над животните“. Гледах видеозапис как в едно бургаско село отвеждат в полицейската кола човека, който беше „тамада“ на народното веселие при обичая тричане.

Кой да каже на кучкарите да отидат на театър, да гледат „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников. На Радичков пиесата да гледат, дето селянинът се качил на едно дърво и го бие, щото, ако не обрули клонака зиме, като натрупа сняг, дървото ще се прекърши. Па и за народното вярване да прочетат, дето селянинът отива с брадва уж да отсече крушата, дето не родила, а неговата стопанка крещи: Не мой бре, крушата догодина че роди! Та уплашеното дърво да роди круши. То и цветята май разбират какво им говориш, не знам, един Бог знае.

Кучезащитниците са зловредни преносители на чужда култура. Не са видели как на Изток окачат живо кученце на клон, бият го да се подуе, за да стане по-сочно месото му. Не са яли вкусна супа от перка на акула – уловили акулата със стръв на кука, отсекли й перките и я изхвърлили през борда да умре. Били в Рим, но не видели паметника на гъската, пред който съсичали кучета, понеже гъските тревожно се разшумели и спасили Рим, а стражевите кучета не се разлаяли, когато варварите лазели безшумно към Капитолия.

Защото при обсадата римляните гладували, но не изяли гъските, понеже вярвали, че са свещени птици в храма на Хера (Юнона), и благодарните гъски спасили Рим. Пък аз, неблагодарникът, ядях Pâté de foie gras, вкусен гъши и патешки пастет.

Чичо Кръстю (доктор Кръстю Пенчев) и баща ми ме успокоиха. В последна сметка (at the end of the day, както сега казват американеещите се) гъските не спасили Рим. Вестготите, предвождани от Аларих (Alarich, лат. Alaricus), проникнали в Рим. Три дни грабили, клали, изнасилвали, после избягали, щото какво друго да правят? Няма да чакат да довтасат римските легиони и да ги изколят, я.

Не знам защо чичо Кръстю и баща ми знаеха такива неща като за Рим и гъските. Те не бяха историци. Следвали в Германия едновременно, но на различни места и различни работи, чичо Кръстю – медицина, баща ми – химия.

Влизаха много навътре в морето. Плуваха в особен стил, странично. „Индианската“ виках му аз. Загребок с едната ръка, другата свободна, странична крачна ножица и главите им над водата, те разговаряха, плувайки. Аз между тях плувах свободен стил и не чувах какво си говорят, щото главата ми повечето във водата. После разбрах, че техният стил на плуване не е „индианската“, а Military. Soldier’s side stroke. Със свободната ръка войникът държи оръжието си над водата да не се намокри. Не разбрах защо двамата плуват така. Чичо Кръстю си отиде, по-късно и баща ми. Един живот не стига всичко да разбереш.

Димитри Иванов

http://segabg.com