2018-а – годината на победилия бойковизъм

С какво ще запомните тази година?

– Ако 1958-а беше в НРБ годината на „победилия социализъм“, то 2018-а ще се запомни в Република България като годината на победилия бойковизъм.

Още от времето на кабинета „Бойко-1“ Борисов (и ГЕРБ като цяло, но и сдружението Пеевски-Цацаров-Златев) се опитва да реши следния проблем: как да превърне заявената идеология на своята власт в реална властова конструкция?

Заявено още тогава чрез депутата Емо Ротманса беше: „Властта е наша, гората е наша – правим, каквото си искаме“. За да се случи това обаче, е належащо да се отстранят пречките пред събирането на властта на едно място, както и пред нейната употреба за лични и групови цели.

Дълго време Борисов вярваше, че може да постигне това зад кадър, като преодолее разделението на властите чрез лични отношения с кръг „велможи“, комуто да раздаде достатъчно парчета власт и финансови (и други) ресурси, та да го подкрепят. Този феодализъм обаче даде засечка, защото се натъкна на съпротивата на гражданското общество. Всяко по-фрапантно раздаване на порции започна да произвежда подобна съпротива.

Още в края на „Бойко-2“ беше ясно, че пред Борисов стои следният избор: първо, да направи обратен завой, като зареже феодализма и се задоволи с някакво лично благополучие в рамките на поне фасадна демокрация; или, второ, да установи някакъв официален (т.е. записан в закони) авторитарен ред, който да превърне гражданите в неграждани – в несъпротивляващи се същества, незнаещи правата си и подчиняващи се на силата; в крепостни. Ако подобен избор не е направен, властта по олигархичен тертип в съвременните условия не е достатъчно устойчива.

В началото на „Бойко-3“ Валери Симеонов изговори новата посока: който си знае правата, е нагъл; гражданите са твари, които трябва да престанат „да ни се мотаят из краката“; който протестира, е соросоид.

Изводът беше ясен: взето е решението да се установи официално някаква диктатура.

През 2017 нейните основи бяха положени с появата на чрезвичайно законодателство и чрезвичайни репресивни органи, действащи встрани и отделно на обичайното правосъдие. През 2018-а тези органи се задействаха, удряйки точно по онова, което различава гражданите от крепостните: правата, подкрепени от независим и справедлив съд.

Към днешна дата на мястото на правото имаме произвол на властта – т.е. реален, околичествяем израз на диктатура. От щението на властта – и единствено от нейното щение без всякакви ограничения – зависи според чрезвичайните закони и съпътстващите ги практики дали ще ти бъде национализиран имотът, дори да си доказан като невинен в съда; ще бъдеш арестуван и в продължение на 48 часа никой няма да знае, най-малкото – някой адвокат; ще се окажеш политически затворник, т.е. затворен за респектиране на други граждани, застанали срещу властта.

Властта е събрана на едно място. Подкрепена е от извънредни органи за репресия, независещи от правото и неограничавани от концепцията за граждански и човешки права. Всички са виновни за нещо; но само властта може да реши кога тази виновност да бъде превърната в преследване.
Диктатурата е налице. Като всяка диктатура, ако тя не бъде счупена, оттук насетне тя ще разширява своя обхват и ще задълбочава репресията върху обществото.

Кое събитие или явление от българския политически живот през 2018 г. ще има най-важни последици? Какви ще бъдат те?

– Включването в „активен“ режим на извънредното законодателство и на извънредните репресивни органи.

Последиците ще са свързани с разширяване на произвола – защото всяка диктатура е жизнеспособна само дотогава, докато може да замества закона с произвол.

Все повече граждани ще бъдат репресирани и все повече репресии ще бъдат следствие на произвол. Пример вече имаме. Начинът на арестуването на Десислава Иванчева, доскоро ни съобщаваха, бил закодиран в законодателството. Към края на годината обаче властта ни съобщи истината: начинът на арест зависи от произволното решение на съответния прокурор.

Произволната репресия, провеждана по произволен (т.е. независещ от закона) начин, неизбежно ще се превръща в правило, ако диктатурата иска да се стабилизира.

Ако разширим малко разбирането за „събитие“, можем да откроим две такива.

Първото: отнемането на свободите и правата на обществото.

Второто: доброволният отказ на хиляди индивиди, замесени в това отнемане, от собственото си достойнство (професионално, гражданско и човешко) и така от правото на признание.
Защото: какво признание искаш от останалите, ако бидейки съдия, публично лъжеш?

Може би основният факт от годината е, че властта изведе всекидневната лъжа като основен принцип на своето поведение. С което, разбира се, се лиши от всякакви права спрямо гражданите си.

Какво показа парламентът?

– Парламентът се разкри като бюро „Услуги“. Отиваш на шубера, даваш закона, който искаш да бъде приет; след време се връщаш и от шубера ти връчват закона, който си си поръчал.

Парламентът също така се разкри отново като сборище от отделни индивиди, почти до един подчинени на Сотир Цацаров, Делян Пеевски и Валентин Златев. Тази компания разполага с конституционно мнозинство в Народното събрание на Републиката.

Искането на някой протестиращи „да няма партии“ вече е изпълнено. Поне в парламента партии няма. И там цялата власт е събрана на едно място и това място не е самият парламент.

Каква беше годината за правителството?

– Успех има тогава, когато си постигнал целите, които си си поставил в началото. Съмнявам се точно „правителството“ да си е поставяло целта да установи диктатура, така че нейното установяване едва ли е негов успех. По-скоро и в правителството виждаме процес на преоформяне на установения феодализъм в нещо по-централизирано – на превръщането на министрите от феодали с определена автономия спрямо центъра в персонал, обслужващ някаква власт, която не съвпада с него.

Че правителството е крехко – личи дори от това, че една трета от него подаде оставка (макар две министерски оставки да не бяха приети). Тази крехкост обаче не означава слабост на властта, защото властта вече не е в правителството.

Как се промени премиерът Бойко Борисов?

– След като събитията го тласнаха да установява диктатура (очевидно не това беше неговата цел преди десетилетие – тогава целта беше по-скромна: „усвояване“), той очевидно се успокои и започва да пробва как му пасва мундирът на диктатор. В това отношение издайнически беше неговият въпрос към водещия „Панорама“ Бойко Василев: „Вие каква роля изпълнявате, да ми задавате тези въпроси?“. В превод: „Момче, внимавай, защото ако те разследваме, ще вземе да излезе, че работиш за врагове на държавата“.

С което Борисов се включи в бързо нарастващия хор от дребни диктаторчета, които вече нахлузиха мундирчетата си, като например представляващия Висшия съдебен съвет, който настоя за проверка на работата на съдия Панов от Върховния касационен съд с репликата: „Все нещо има…“

Какви заявки даде президентът Радев?

– Че ще става „народен трибун“, макар все още да не си е изяснил как и кога.

Урок, който българските политици трябва да вземат от 2018-а?

– Късно е за уроци поне за 90 на сто от парламентарно представените. Те избраха да са на страната на злото. Те всеки ден лъжат за нещо. А лъжат, за да прикрият факта, че обслужват не обществения интерес, а частните интереси на дузина дебели мъже, в чиито ръце е реалната власт. И така участващите политици се самолишиха не само от възможността да търсят или получават уроци, но и от това да имат достъп до елементарно уважение и признание.

Евгений Дайнов

http://dnevnik.bg