Навръх най-светлия български празник 24 май – Деня на буквите и славянската писменост, потърсихме големия писател акад. Антон Дончев за разговор на тема духовността и преминаването ни през времето.
- Академик Дончев, днес е 24 май. В този светъл ден имаме ли основание българите да сме горди с езика си, с литературата си, с културата си?
- Задавате въпроси, на които, за да отговори човек, първо, трябва да вземе да се обръсне, да си сложи чисти и нови дрехи. Тези въпроси са много сериозни и тържествени, а тази утрин е именно такава.
- Да, мисля, че денят наистина го предполага. В трилогията си „Сказание за времето на Самуила“ имате великолепен образ – дъбовете, които Климент сади край Охрид, защото са силни дървета, които пускат здрави корени. Имаме ли днес нашите духовни дъбове?
- Всичко, родено, се мъчи да живее. Всичко, родено, се бори и ще, не ще - среща други, които трябва да премахне от пътя си. Това, което вие наричате Охрид, е едно новородено, което носи всички белези на родителите си. Не знам дали тогава са поели по правилен път, какво печелят от цялата работа.
- Говорим за Кирил и Методий, за Климент Охридски и неговите следовници.
- Климент Охридски е една изключителна личност. Той е наистина един светъл човек. Разликата между нас и тях е, че тия хора, освен че са приказвали много, и много са работили.
- Ако правилно ви разбирам, сега повече приказваме. И то безплодно?
- Да, ние приказваме. Ония са сядали и са бачкали денонощно. Само като погледнете какво са свършили, и се хващате за главата. Това са хиляди хора, събрани на едно място. На всичкото отгоре той е ходил по гората. Облагородявал е дръвчета. Има огромни градини, останали след него. Някои от дъбовете, които е садил, още са живи. Климент е голяма работа.
- Сега обаче българският език и култура застрашени ли са, имаме ли съпротивителните сили да се противопоставяме на опитите за обезличаване?
- Ние сме българският език и култура. И ние сме българският живот. Ако се застрашаваме, правим си го сами. Поначало липсват хора от типа на свети Климент, които не само да приказват, ами и да вършат нещо. Защото освен тая видима част на всичко, което се случва, върви и една част, която можем да я наричаме мистика, може да я наричаме тайна, каквото щете. Но има си гени, има нещо вложено, нещо, което се развива дори против нашата воля. Обърнете се и погледнете какво се е случило всъщност. Моята баба, бог да я прости, знаеше 1000 песни. Това е нещо положено, нещо, което се развива, нещо по-силно от самите хора. Тук е великолепна земя. Тя свети. Дори вирусите и бактериите искат да живеят тук, не искат да живеят другаде. Цветята искат да живеят тук, не искат да живеят другаде. Билки, които трябват на цялото човечество, се мъчат да ги отглеждат в Холандия и в Южна Америка – не щат, искат да растат в България. Ние пък си растем. Какво искаме повече от това?
- Това ли е вашият оптимизъм за нас – като род, като племе, като българи?
- Какво значи оптимизъм? Нещо, което ние смятаме за по-добро. Дали е по-добро – ние не го знаем, но го смятаме за по-добро. Това, което аз познавам от историята на България, това е историята на един народ, надарен с огромна вътрешна сила да се развива, да си бъде само той. Защото всичко се бори, всичко се бута с лактите, всичко иска да съществува. И ние сме от тях. Но на нас съдбата ни е дала по-добри рамена, по-добри крака, по-добър поглед. Ние сме сплав, великолепна сплав, която се е получила в продължение на хиляди години. Сега нашите хора от академията копаят селища отпреди 10 000 години с великолепна планировка, с двуетажни къщи, с четири и половина метра крепостни стени. Но аз им казвам, търсете наоколо цивилизациите, срещу които са строени тези стени. Защото това доказва факта, че ние не сме били сами, че ние сме се страхували, че някой ще ни нападне. Щом има някой, който ще ни нападне, той е бил силен, колкото нас. Следователно ние имаме една система на цивилизации и трябва да променим цялата световна история. Всички учебници за Египет, шумери, трябва да се променят. Те заемат съвършено друго място в световната история.
- Това, което казвате, е много важно, но не сме ли така отново в ситуация на „време разделно“ и ако е така, кой ни разделя?
- Винаги е било време разделно. Колкото повече четете, толкова повече ще разбирате, че винаги е имало какво да се дели. Никога не сме били сами. Винаги е имало други, които са искали да вземат това, което имаме ние. Ние винаги сме искали да вземем нещо, което имат другите – една борба. Трябва да свикнем да мислим, че животът е непрекъсната борба. И непрекъсната промяна. През цялото време човечеството, хората, ние, България играе една шахматна партия. Действителността мести ход, ние местим ход. Трагедията е в това, че в момента часовникът, който отбелязва ходовете, трака много бързо. Не знам дали играете шах, но навремето на една партия даваха по два и половина часа. Сега дават пет минути. Просто от нас се изисква една почти светкавична реакция. Ние играем през цялото време блиц. Това не е нормален шах. Погледнете какво чудо, каква промяна става в света. Всеки момент, когато си пусна радио, телевизия обикновено не гледам, но радио слушам непрекъснато, винаги очаквам нещо да гръмне. Светът вече се мени много по-бързо и от нас се изисква много по-бърза реакция.
- Тази бърза промяна не е ли основание за пораждане на страхове?
- Какво означава страх. Въвеждате ново понятие. По-хубаво е да не го въвеждаме, за да не усложняваме нещата. Просто трябва да имаме потребността да свикнем да живеем в едно време, което се сменя много бързо – ту град пада, ту слънце грее. Просто трябва да свикнем, че е време на промени и то изисква от нас бързина на реакцията. А човек има бързина на реакцията, ако му е ясно за какво става дума и какво иска – на царския фланг ли ще атакува, на дамския ли ще се окопава, в центъра ли ще направи удара. На нас трябва да ни е ясно какво всъщност искаме и какво ни трябва. Това е.
- А знаем ли?
- Някои от нас знаят. Думата, която вероятно са ни казали преди 1200 години тия велики хора, защото те са велики хора, като погледнете езика, който са създали и са ни предложили, това е една такава система – език, който по нищо не отстъпва на латинския - с падежите си, с миналите си времена… Това е изключително нещо. На всичкото отгоре тия пък народи, които са живели тук, и другите, които са идвали, са създали такова езиково богатство… Бог да го прости Валери Петров, казвал е: „Абе, превеждам Шекспир – една английска дума, а веднага ми идват пет-шест български думи на ума. За какво ме хвалите, че го превеждам, когато аз го превеждам на един по-богат и с нищо неотстъпващ му език.“ Това е невероятно богатство. Ами това, дето му викаме турцизми? Това не са турски думи. Те са персийски, арабски, келтски. Това е богатство, красота. Всичко, което искаш, можеш да го кажеш на български. Въпросът е да имаш какво да кажеш.
http://retro.bg
