Апостол Карамитев сбъдна мечтата си да умре млад и хубав

Сетните му думи са за жена, но не за съпругата му Маргарита Дупаринова

https://svobodnoslovo.eu/bulgaria/apostol-karamitev-sbadna-mechtata-si-da-umre-mlad-i-hubav/119777 SvobodnoSlovo.eu
Апостол Карамитев сбъдна мечтата си да умре млад и хубав

Сетните му думи са за жена, но не за съпругата му Маргарита Дупаринова

„Въобразявате си, че живеете, нищо подобно – само предъвквате живота на мъртвите“, казва Хенри IV в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело. Това е най-култовата сценична роля на Апостол Карамитев – последния интелектуалец в българския театър през ХХ век. Думите на световноизвестния италиански драматург разкриват и екзистенциалната философия на Карамитев - той не желае да съществува, а да бъде. Неслучайно споделя, че иска да умре млад и „относително хубав”, далеч от физическата немощ.

 

Роденият преди 100 години Карамитев си тръгна само на 50. И битието, и кариерата му са функции на феноменалния талант, издигнал го високо и все още недостижимо над суматохата и суетнята в родния арт. Може би се оттегля толкова рано и заради своята самота в последването на модерността и съвършенството – през 60-те и 70-те години на миналия век са тези в България, които разбират и споделят възгледите му за правене на изкуство. Той е космополит, не само защото специализира режисура в Москва, Санкт Петербург, Прага, Варшава и Париж.

Като автентичен ментален дисидент отбягва всякакви флиртове с властта – ненавижда политическото лицемерие на колегите си, които ловуват с дружинката на Тодор Живков и се кипрят в ЦК на БКП.

 

Нито един знак на съдбата не предвещава, че Апостол ще стане артист от световна класа. Татко му Мильо, хамалин на Бургаското пристанище, е преселник от Беломорска Тракия – когато турците колят в Лозенград след Илинденско-Преображенското въстание, той бяга към България, а брат му към Гърция. Дочка, майката на Апостол, е от Созопол. Като всяко сираче, и тя е прислужница в богати семейства, но след сватбата с Мильо си остава вкъщи, тъй като през няколко години ражда синовете им – Асен, Апостол и Димитър. На Апостол „бабува“ д-р Ради Генов, един от най-уважаваните лекари в Бургас, баща на Генко Генов, създателят на „Златният Орфей“. Дочка е силно разочарована, че няма нито една дъщеря, но възпитава момчетата без глезотии.

 

Когато Апостол навършва 4 години, тя моли последните си чорбаджии, богати и влиятелни гърци, да използват връзките си и да го запишат в детската градина към Италианския лицей. Бъдещият властелин на сцената още в първи клас разиграва персонажи на комедиографа Карло Голдони, при това на родния му език.

 

Момчето е толкова интелигентно и очарователно, че остава до края на средното си образование в престижното училище сред отрочетата на елита, между които е и синът на италианския консул в Бургас.

 

Различната социална среда провокира различни стремежи у Апостол – иска да се занимава с журналистика и с театър. В дома на Карамитеви се надяват, че той все пак ще се прояви като практичен и рационален младеж и ще запише право в университета, каквато е предсмъртната воля на баща му. Апостол се чувства длъжен да я последва и две години взима изпитите в Юридическия факултет. Правото обаче го задушава, усеща, че не е щастлив – не се вижда нито като адвокат, нито като прокурор. Батко му Асен, вече пробиващ фризьор, плаща квартирата на Женския пазар и таксите в Алма матер. Но понеже не може да изневери на себе си, Апостол тайно посещава Школата към Народния театър. Двама от преподавателите – Стефан Сърчаджиев и Боян Дановски, го убеждават, че е длъжен да зареже правото – думи, които той бленува да чуе.

Сърчаджиев се заема да убеди Асен Карамитев, че бъдещето на по-малкия му брат не е в Съдебната палата, а на десетина минути от нея – в Народния театър. И бургаският Фигаро продължава да издържа Апостол, макар и да е леко разочарован.

 

А той няма и 24 години, когато е назначен за стажант в Народния. Само след месец Стефан Сърчаджиев му дава роля на 50-годишен полицай в драмата „Разузнаване”, като прототип на въпросния Могелански е прословутият Никола Гешев. Карамитев – още на тази крехка възраст, загърбва клишето, търсейки човешките черти в щампираната представа за врага. Той бързо става и Ромео, а Жулиета е красивата Мила Павлова. Когато тя забременява, ролята поема Маргарита Дупаринова, вече влюбена до лудост в Карамитев.

 

Госпожицата, която напуска Агрономическия факултет заради Висшето театрално училище, получава мечтания пръстен на едно от представленията на „Ромео и Жулиета“. Той е на 25, тя е малко по-голяма – на 27. Клюкарите спрягат две версии за сравнително непредвидимата венчавка. Според първата Апостол бърза да забрави Магда, годеницата от Бургас, която умира от туберкулоза, след като той, отново по слухове, разбива сърцето й. Втората трактовка за сватбата е, че момчето от народа се жени по сметка за Маргарита Дупаринова – въпреки че тя, разбира се, е лишена от наследството на баща си: земеделския водач Спас Дупаринов, журналист, дипломат, министър на правосъдието, убит след Деветоюнския преврат през 1923 година.

 

Народната власт е сложила ръка върху фамилните имоти и битието на младоженците е далеч от лукса на новоизлюпената червена буржоазия. От оскъдицата на трапезата ги спасяват колетите от Бургас – Дочка и снаха й, жената на проспериращия Асен, редовно пращат буркани със зимнина. Преди да се омъжи за Апостол Карамитев, Дупаринова отхвърля предложението

за брак на стар приятел от детството – Лалю Ганчев, бъдещ посланик в Швеция и родител на видните интелектуалки и преводачки Вера и Васа Ганчеви.

 

Маргарита Дупаринова е по-известна от Апостол, докато той не започва да снима в киното. Филмите му дават светкавична популярност. Само за няколко години през 50-те се развихря в „Утро над родината“, „Наша земя“, „Под игото“, „Песен за човек“, „Това се случи на улицата“, „Легенда за любовта“, „Любимец 13“. Превръща се в тотална звезда. Снимките му са по будките и стрелбищата, ученичките го чакат за автографи в дворчето на Народния, получава любовни писма и плетени чорапи по пощата.

 

Въпреки нарастващата слава, съпрузите периодично са обекти за наблюдение на Държавна сигурност – като възпитаници на вражески учебни заведения: неговата диплома е на италиански, нейната на английски от Американския колеж. Раболепничеството на мастити фигури в Народния стига дотам, че на партийно събрание заплашват Дупаринова – могат да я изгонят като „потенциална шпионка“. Апостол пък е жертва на доносник – „приятел“ от казармата, който става кадър на Държавна сигурност.

 

Но това не са единствените им терзания – в продължение на 11 години Маргарита Дупаринова не успява да забременее и из клубовете на София тръгват приказки, че Карамитев предпочита мъжките бохемски компании пред семейната спалня. После Маргарита и Момчил се появяват един след друг – през 1958 и 1960 година. Отдаденият на семейството Карамитев мечтае за още деца. Във времето той рядко се пита дали наследниците му са артистични – казва, че това ще се разбере много по-късно. Но веднъж се засмива искрено, когато Момчил имитира някаква циганка от улицата. За него комедията е също толкова значима, колкото и трагедията – няма граници в жанровете. Освен че играе в Народния и в телевизията, става водещ на първото българско цирково вариете, а  радиопредаването му „Весел ранобудник“ и досега е в златния архив на БНР. Записва любимите си приказки от фолклора, изнася рецитали из цялата страна. Играе с гласа си като никой друг – точно това използват в дублажа, когато го ангажират да озвучава всички персонажи от култовата „Сага за Форсайтови“.

 

 

Винаги е различен. Двете му най-силни роли в киното са при режисьорите Борислав Шаралиев и Методи Андонов. Той е вуйчо Стефан в „Рицар без броня, единственият около 9-годишния Ваньо, който приема момчето като равнопоставен събеседник, започвайки да му разкрива някои от контрастите в кретенската соцдействителност.

Операторът Олег Ковачев, който е детето във филма, и до днес разказва, че се е чувствал като истински партньор на Апостол Карамитев, който се държи с него без дидактика и натрапчиво покровителство.

 

Коронният образ на Апостол е Петър Александров в „Бялата стая“ на Методи Андонов. Той е ученият философ, чиито пътища са за никъде – така се казва повестта на Богомил Райнов, по която е сценарият. Заглавието всъщност е диагноза за немалко представители на академичното съсловие през 60-те, които стават изкупителни жертви на схоластиката в статуквото. Книгата на Александров „Психология на чувствата“ ще бъде издадена, но него вече го няма.

 

Ако НАТФИЗ можеше да носи още едно име – освен на митичния Кръстьо Сарафов, който обаче никога не е преподавал, със сигурност би трябвало то да е на Апостол Карамитев. Той е първият модерен ментор в домораслата академия, който работи със студентите, налагайки най-важното правило в занаята: практика, само практика и нищо друго освен практиката.

 

Скъсва ги от етюди по едноактни пиеси на Чехов и Брехт още от първата година, на втората ги подхваща с цели представления – Ст. Й. Костов, Бен Джонсън, Вазов – за ужас на синодалните професори. Завистта е страшна, защото за постановките му в Учебния театър билетите свършват в деня, в който ги пускат – още от „Машинописци“ и „Тигър“ с учениците на Моис Бениеш, на който първо става асистент, до „Аз, баба, Илико и Иларион“ на собствения му клас.

 

Между Апостол Карамитев и учениците му цари необикновена привързаност. Той предпочита да се обръщат към него не с фамилията или титлата му, „доцент“, а с „даскале“. Апостол държи в кабинета си единствен портрет – на големия актьор Иван Димов, чийто стил няма общо с патетиката в Народния. И въпреки че в началото на своето даскалуване Карамитев е притеснен – момчетата и момичетата му се струват като „херметически затворени кутии, никога не им казва: „Това  лошо“. Сред крилатите му фрази са: „За малките роли се иска дупце“ и „Съгласявай се с режисьора и играй, както искаш“. А когато на една от редовните им сбирки Богдан Глишев го пита: „Даскале, ще трябва ли да се кандидатираме за БКП?“, той отговаря след многозначителна пауза и тежка въздишка: „Аз успях да се реализирам без партията – може би покрай киното. Но за вас ще бъде много, много трудно“. И им обяснява, че гражданската позиция проличава в поведението, в обикновените наглед решения за професията.

 

Карамитев вероятно е единственият по „Раковски“, който отказва да влезе в БКП – гигантски риск за човек с неговото „фашистко“ образование.

 

Казва, че да си истински комунист и „член“ с червена книжка, са две различни неща. Но пък редовно чете „Унита“ – единственият западен вестник, който може да се намери в София, и то защото е орган на италианските комунисти. И така пали „децата“ по езика на Данте, който владее като роден, че половината от тях се записват да го учат във ВИТИЗ.

 

 

Карамитев храни тайни надежди, че някой ден ще може да събере учениците си под един покрив и да работят всички заедно – дори трупа пиеси. Защото сред възпитаниците му са някои от най-емблематичните фигури в гилдията. За Йосиф Сърчаджиев е не само гуру, но и баща – Йоско го приема за изключително близък човек, още когато Апостол живее на тавана у тях като студент. Йосиф от малък тича при него за всеки по-сериозен проблем. Карамитев периодично спасява Сърчаджиев от демоните му и обича да общува с жена му, Райна Томова, която си пада медиум и правят соарета, за да викат духове. „Той ме научи да се бия с дявола“, искрен е Йоско.

 

Юри Ангелов също споделя, че Апостол е вдъхновителят на много от просветленията му. Отношенията между Карамитев и Велко Кънев на моменти са сложни, а с Павел Васев са откровено изострени. И двамата си позволяват да нарушат някои от неписаните му принципи – да се спазва определена етика и да няма „почерпени“ в часовете. Но докато с Велко Кънев след време взаимно си опрощават вините, то Павел Васев не забравя – и докато е шеф на Народния театър, сваля името на Апостол от камерната сцена на четвъртия етаж.

 

Карамитев периодично се разправя с Филип Трифонов – момчето е много талантливо, но и абсолютно своенравно. Във втори курс снима на килограм и Апостол го предупреждава: „Трябва да решиш – дали да участваш дълго в киното или сега на юруш, а после да те забравят. Ако искаш да е до живот, внимавай къде се хващаш“. Преди четвърти курс Филип прави поредна магария – заблуждава Карамитев, че трябва да замине на кинофестивал в Западна Германия, той го пуска, а Трифонов отива да снима тайно при Людмил Кирков в „Преброяване на дивите зайци“. Когато Апостол разбира, естествено, побеснява, и го гони от класа си. Така Филип Трифонов се дипломира при Анастас Михайлов, но до последния си дъх твърди, че Карамитев е най-големият педагог и режисьор в българския театър.

 

Апостол Карамитев отказва и още нещо. Писателят Светослав Минков му предлага да започне мемоари. Актьорът обаче е потресен от идеята да занимава когото и да било със себе си – според него само глупавите и суетните начесват егоцентризма си с нарцистични изповеди. Той поставя каузата на изкуството над всичко. Както се оказва в „Сватбите на Йоан-Асен“ – и над собствения си живот.

 

Защото, когато през 1972 Невена Коканова и Павел Павлов го убеждават да приема ролята на монарха, възродил – грандиозната мощ на България, той вече е болен – диагностициран е с рак на бъбреците. Но духът му е толкова силен, че за няколко месеца успява да подчини физиката. Апостол дава указания на режисьора Вили Цанков – няма намерение да спира, та ако ще да умре на терен, но в никакъв случай никой от екипа не бива да узнава  за проблемите му

 

Толкова е фанатичен в своя перфекционизъм, че не желае дубльор да влезе вместо него в ледените води на Алдомировското блато.

 

Фаталната – може би за състоянието му сцена се случва точно на рождения му ден, 17 октомври. Подаряват му щита и меча на Йоан-Асен. Вечерта се гърчи от страшни болки в кръста, но се успокоява, че е дископатия. Професор Викторов – хирургът, който вече го е оперирал, сякаш е изненадан от мълниеносното развитие на рака. Генералът е известен с факта, че обгрижва Тодор Живков. Когато Карамитев постъпва за последно в Правителствена болница, Тато заявява желание да го посети, но така и не го прави.

 

Апостол Карамитев умира на 9 ноември 1973 година. Според градските легенди последните му думи са за жена, която не е Маргарита Дупаринова. Момчил си играе в Докторската

градина – те живеят на „Оборище“, когато случайно чува съседка: „Съобщиха по радиото – Апостол е починал“. Момчето, тогава дете на 13 години, хуква в ужас и смут към апартамента им, за да пита майка си дали е истина. Заварва я седнала на един стол и ридаеща...

 

Два проекта на Апостол Карамитев остават недовършени – да изиграе Васил Левски на сцената и цар Симеон в сериала „Златният век“.

Източник: Уикенд

1 Коментара

ВЪЗРАЖДАНЕ е патерица на шайката ГЕРБ и петата колона ДПС

преди 4 месеца

Страшната ДС вече я няма, но няма и писатели, актьори, певци. инструменталисти и т.н. като тези от времето на НАРОДНАТА република? КапитализЪмът се оказа ялов?

Коментирай

Коментирай

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и политика за поверителност.