Докато вървя си мисля: …И не ме води в изкушение, но ме избави от Лукавия, защото Твоя е силата и…
Аз съм нещо като исихаст, но не мълча, не обичам и да премълчавам (значи Лукавият ме дърпа за опашката; или пък аз него?!), не гледам само в пъпа си и не повтарям само „Господи, помилуй мя!“. Просто докато си вървя – до магазинчето за един лев или до супера, или до аптеката – моля се на Господ и така, някак си, си говорим с Него.
Майка ми тия дни си счупи бедрената кост. На нетипично място. В медицинския смисъл. Иначе падна на съвсем типично място – пред А вход на нашия стар блок, станал блестящ сред другите, потъмнели и безрадостно нашарени с различни дограми и изолации и сателитни антени, защото беше „реновиран“ (ах каква думичка само!) от голяма група цигани-работници, богато възнаградени с парите на голяма група европейски администратори, които те са взели от нас.
Поледица имаше пред А вход – нормално.
А нетипично казах, защото разлома на костта минаваше през най-дебелата и част – през трохантерите – горе, под шийката, която е най-тънка. Странно. Така било писано. Аз съм детерминист, поне така каза брат ми. А аз му казах, че просто ми е омръзнало да смятам, че хората винаги са отговорни и виновни за всичко което им се случва. Майната му на екзистенциализма, майната му и на детерминизма. Просто искам да си почина – да кажа: не съм виновен аз, не са виновни хората! Така е било писано! Което трябва да стане, ще стане!
Но аз си повтарям тази част от Отче наш – за изкушението – защото вървейки си мисля – кое е изкушение? Не е ли изкушение - най-велико и най-страшно - изкушението да живееш дълго, по-дълго, а ако може – и вечно? Щом и от рекламата по телевизията ти казват непрекъснато, че така трябва, че едва ли не си длъжен да живееш възможно най-дълго…и веднага те приканват настойчиво да си купиш лаксативи, антитусиви, колагени и хиалуронови киселини, за да си осигуриш вечен живот?!
Пожелаеш ли силно и наивно да живееш колкото се може по-дълго – ясно е – щеш не щеш – ще трябва да си платиш за това: дългият живот е винаги свързан с повече страдания. А и чуйте Буда: Всяко желание води до страдание.
Но – всичко е Божа работа.
Някои даже не искат да живеят особено дълго – но живеят и страдат – така Господ е наредил. И на всичкото отгоре – някои от тях понасят страданията си с героизъм, който, понякога, ме кара да се гордея от Човека.
И така. Лежи си майка ми, стене си, боли я сигурно страшно – но кой ли на тоя свят е изпитвал чужда болка? – а ние, семейството, се чудим какво да правим. Баща ми е слабичък, и той се бори с неговите си болки и болести, но корав – не по-малко корав от майка ми, а на моменти и повече. Такова поколение бяха – си казвам – тихи, упорити и жилави хора, скромни и инатливи в желанието си да живеят „човешки“, и особено много – децата им да „живеят човешки“…което не изключваше в никакъв случай почтеността. При тях тя беше Бог.
Брат ми е здрав и силен като бик, богат бизнесмен, но пък на главата му танцуват тарантела петдесетина работника, огромно негово си семейство и кой ли не още. Оставаме аз и дъщеря ми, която също е лекарка, но е в Берлин и не може да помага при вдигането на баба си до стола-тоалетна, който сме намерили по спешност. Обажда се и дава съвети – много уместни, апропо. Иначе - справяме се с татко ми. Той не чува хич, но пък въпреки костеливите си шейсет килограма и въпреки изрязаното половин дебело черво – вдига завидно майсторски; и пъхти, и силите му свършват, но волята – никога.
Но как да закараме майка ми до травматологията? Как?
България е една въпросителна, пред която стои въпросът Как?
Тя е и много други неща, но и това. Как…е възможно това? Как да заживеем човешки? Как да живеем с такава заплата? Как…да закараме майка си до болница, след като тя не може дори и да седне, камо ли да слезе по стълбите? Неразбория, инат, нежелание за човешко съдействие, навсякъде обърканост и немарливост, и бездушно блокиране на всяко човешко действие, безчовечна чиновническа студенина; администрация, която повече пречи, отколкото помага, хора, овластени с микроскопична власт, казващи винаги „НЕ“, дори преди да са чули за какво става въпрос…
Тогава жена ми, милото Иванче, която работи сутрин от шест и половина вечер до осем и половина – лекува неврозите на хора, които често видимо са по-добре от нея, но имат излишни пари…Милото Иванче намира телефон на някаква фирма: Частни линейки – от легло до легло!
И аз се обаждам. Майка ми стене на леглото в центъра на малката спалня, превърнала се сега в болезнен, изнемощял от болка Център на Света. А отсреща ми отговаря мил, приятен, някак спасителен глас. Не може да бъде, Господи! – казвам аз на Господ – а къде е бездушието, къде е проклетата, опърничава и злорада студенина на българина, на чиновника, на дребосъка, който те малтретира, защото зависиш от него? Няма ги, Господи! Тази жена говори човешки – даже – топло, и съвсем отзивчиво, и даже – дружелюбно…може би – когато си измъчен – дори обикновеният, спокоен глас ти звучи като спасителна песен…Но тя е разбрана, разбира, отговаря бързо и точно, и – Боже, не вярвам на ушите си – ми казва, че до час могат да пратят линейка и момчетата от линейката ще се погрижат за всичко! За Всичко! А сваляне до линейката и качване до травматологията? – питам с разтреперан от плахо съмнение глас. Разбира се! – казва благо милата дама – Че как иначе! Вие не се грижете за нищо, моите момчета са професионалисти!
И след час те идват. Аз щъкам около тях. Майка ми им хвърля замаян от болката поглед и извръща глава. „Ще се страда“ – сигурно си казва тя. Но момчетата – единият – същински Портос – голям, мощен, способен да изкорени млад дъб, другият – на моите години, прошарен, с вид на доцент по биофизика, строен и тих мъж – извънредно ловко, бързо, чисто и без суетене вдигат майка ми, тя простенва, изскърцва с измъчен гласец – но те я успокояват жизнено и уверено – и я слагат на стола – и тя тихо си писука и проплаква, боли я - ясно е, но в присъствието на такива силни, уверени, смели и пъргави мъже тя се чувства, със сигурност, по-спокойна…И след двайсет минути сме пред вратата на травматологията, аз вече съм уговорил приемането и с докторите, доктор Лилянов ме посреща, държи се спокойно, приветливо, обяснява ми всичко, казва „Аз ви помня, учехме в съседни групи“, аз кимам с глава, усмихвам се „Беше отдавна“, той казва:“Утре ще оперираме, това е единствената алтернатива, след това ще следва раздвижване, дълго ще е, но така…трябва.“
И отивам при момчетата чакащи ме в коридора, излизаме заедно, аз им давам парите: горе долу колкото за един по-дълъг курс с такси, те се усмихват някак стеснително, както се усмихват този вид изчезващи, добри хора, които взимат пари винаги със стеснение, а аз си казвам: Обичам такива хора!
И им казвам: Момчета, ако всички в България работеха като вас – България щеше да бъде рай!
А те се усмихват още по-стеснително и казват: Благодарим! И ако има нещо – звънете пак!
Бъдете здрави и Бог да ви поживи! – казвам аз и си тръгвам, повтаряйки си на ум Отче наш.
калин т. филтър
