Бащата на Петър Дънов за малко да увисне на турското бесило

Още от началото на миналия век известният Петър Дънов – Учителя ил Беинса Дуно, както го наричат последователите му от основаното от него „Бяло братство“, не се ползва с авторитет пред нашия Свети синод. Дори добродушният комедиограф Ст. Л. Костов пише през 1921 г. комедията „При изгрев слънце“, в която осмива Учителя и неговите последователи.

Създаденото от Дънов учение претендира да е християнско, но е в противоречие с догматиката на Никейския събор (премахнал постулата, че човешката душа се преражда много пъти), който се приема от почти всички християнски църкви (католически, православни и стантски). Поради тази причина разглежда като синкретично теософско учение или ерес.

Българската православна църква не приема идеите на Петър Дънов – неговата езотерична доктрина се основава на принципите на причинно-следствената зависимост и закона за реинкарнация и карма с цел усъвършенстване и повдигане на човешката душа все по-близо до Христовото съвършенство – принципи, напълно противоречащи на християнската вяра.

Константин Дъновски

Обвързаността на учението на Петър Дънов с противоречащия на християнските норми окултизъм е още една от причините православната църква да го нарече еретическо. А тя удобно премълчава, че Христос не е дошъл да създава християнство, а да научи хората да се обичат като братя. Дънов им припомня разбираемо и достъпно – Христовите повели как да се живее в хармония с Бога. Никакво разминаване или отрицание на Спасителя, дошъл самопожертвователно от любов към хората преди близо две хилядолетия.

„Днес всички страдат от критика и недоволство едни други. Всеки вижда погрешките на другите, а своите не вижда. Приемете Христовото учение, приложете неговата любов, за да се освободите от старите навици на критика и осъждане. Всяко нещо, което човек прави, трябва да се основава на любовта. Когато правите добро на ближния, вие го правите на себе си. В този закон няма никакво изключение. Каже ли някой, че не е разположен да прави добро, той сам се ограничава”, казва всемировият Учител (Беинса Дино).

За втори път след Исус Христос – чрез Учителя Дънов на човечеството се изпраща най-висша сила, която да им припомни законите на чистата всемирна любов и хармония, изтъкват езотерици.

Но злото, стаено в душите на представящите се за божии наместници, не спи. На 7 юли 1922 г. Архиерейски събор на Българската православна църква обявява Петър Дънов за самоотлъчен от нея, а учението му за „опасно за вътрешния мир и обществения морал“. Някои негови последователи също са отлъчени от църквата. Главното обвинение срещу него е, че се идентифицира с Христос въпреки недвусмисленото му изказване от 8 август 1920 г.

„Не търсете Христа на физическото поле; не Го търсете и в един човек, защото Той е във всички хора. Само че там, където се проявява Христос, ще видите интензивна Светлина. Христос е един и много. Понякога казвате: „Г-н Дънов дали е Христос, или Христос е в него?”. Ще ви кажа: Христос не съм, но Христос е в мен.

Ако бях Христос, за когото ме мислите, щях да, управлявам целия свят: Щом не съм такъв човек, не съм и Христос. Христос не е на физическия свят“.

Друго обвинение срещу Учителя е, че той не вярва във възкръсването на Христос. За неговата реакция твърденията са противоречиви: че не излиза публично в своя защита и не коментира събитието, а от друга страна, неизвестно къде и пред кого визира единствено идеала на великото всемирно братство: „Нека се реши този въпрос от православната църква: възкръснал ли е Христос в православната църква, приета ли е любовна в православната църква? Една църква има в света. Но вън от църквата е всемирното Бяло братство – то е по-високо от църквата. Но още по-високо от всемирното Бяло братство е Царството Божие. Следователно църквата е първото стъпало, всемирното Бяло братство е второто стъпало, а Царството Божие е третото стъпало – най-великото, което трябва да се прояви (24 юни 1923)“.

На събора на последователите на Беинса Дуно, състоял се от 19 до 23 август, вземат участие около 300 членове. Тогава се стига до сериозен конфликт с представители на православната църква. Светият синод на БПЦ изпраща на събора своите пълномощници архимандрит Евтимий Сапунджиев и руснака М. Калнев. Според спомените на очевидци е решено да се проведе публичен диспут между православните богослови и Дънов, за което има специална обява пред търновското читалище „Надежда“. Относно събитията в читалището версиите на засегнатите страни са различни. Архимандрит Евтимий и М. Калнев твърдят, че П. Дънов се плаши от тях и неговите последователи осуетяват диспута. Според дъновиста Н. Дойнов, П. Дънов прави толкова убедително изявление, че след него никой не смее да вземе думата. Всички свидетели са единодушни, че на предложението за диспут Дънов отговаря с контрапредложение да се качат на Мусала и там да проведат полемиката.

Така или иначе официалната църква и дъновистите не постигат споразумение и не се обичат.

Каквото й да се пише за Учителя, той е явление в духовния живот на България, което няма аналог по своите мащаби. Неговата дейност продължава много десетилетия, през които успява да въведе хиляди българи в тайните на езотеричното познание. За основа на делото си Учителя полага живота и словото на Христос, като го издига на висотата, която съответства на ролята му в общочовешката еволюция. Ето главните направления в неговото учение: живот в хармония с космичните закони, свързване с енергиите в природата, разбирателство и любов към ближните, правилни мисли, чувства и действия.

Докато за Петър Дънов е писано много и в различни аспекти, то за неговия баща Константин Дъновски, нашата църква е единодушна в оценките си. За съжаление, за този невероятен като човек и патриот българин днес не се знае почти нищо...

КОЙ Е КОНСТАНТИН ДЪНОВСКИ?

Той е роден през 1830 г. в Устово, Родопите. Учи в килийното училище в родното си място, а на 17 години заминава при своя чичо във Варна, където работи като помощник-медникар.

Тук той пее и в митрополитския храм и е отзивчив към всеки, който го потърси за помощ. Качествата на младежа се харесват на чорбаджи Атанас Георгиев от село Хадърджа (днес Николаевка) и той му помага да открие българско училище в селото. Така през 1847 г. Константин става първият учител във Варненска област. Чорбаджи Атанас дава и дъщеря си Добра за жена на трудолюбивия човек. Село Николаевка се превръща в притегателен център за всички българи.

Мечтата на Дъновски да търси и намира новото, да опознава светините го кара да посети Света гора през 1854 г., където той решава да остане дълго време. Идеята му е след това да се покалугери. Един разговор със случаен монах го кара да промени решението си. Монахът му казва: „Драги синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Иисуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира", пише отец Дъновски в кратките си спомени.

След като се завръща във Варна, Константин повежда борба срещу гръцките и турските власти, които искат да задушат националното чувство в народа ни. Атмосферата във Варненско се раздвижва, когато в града пристига в края на 1859 г. руският вицеконсул и страстен славянофил и българофил – Александър Викторович Рачински. С него започва нов етап в развитието на руските вицеконсулства в поробената ни държава.

Рачински е първият щатен руски дипломат у нас. Той остава на своя пост до 1862 г. Основната задача, която е поставена от Министерството на външните работи на Русия, от Азиатския департамент и посолството на Русия в Цариград пред вицеконсула е да порасне авторитетът на Русия в очите на българите.

По време на своето кратко пребиваване във Варна Рачински успява да реализира новите идеи на руската външна политика. По това време негов най-близък приятел е Константин Дъновски. Двамата осъществяват доставката на богослужебни книги, църковна утвар и съдействат за изпращането на десетки млади хора в учебните заведения на Русия. Пред лятото на 1862 г. на мястото на Рачински е назначен Александър Олхин, който продължава работата и приятелството на предишния вицеконсул с Дъновски.

Рачински заедно с тъста на Константин, чорбаджи Атанас Георгиев обикаля цяла Източна България, за да събере сведения за състоянието и теглилата на българското население. На 17 септември 1865 г. във Варна се открива самостоятелна българска църква „Свети Архангел Михаил“, в която Дъновски става главен свещеник. Така той успява да откъсне българското училище и църквата ни от влиянието на Цариградската патриаршия. По това време Константин е подгонен от гърците, които редовно го клеветят пред турските власти  и искат неговото заточение на пустинен остров.

Селяните от Гюн-Доуду молят българската църква във Варна, която наричат „наша майка“, да ги варди в духовните и черковни работи. Поради огромното влияние, което има във Варненската община, свещеник Дъновски е наречен с любов от народа „деспот ефенди български“: В началото на Руско-турската. война през 1877 г. на Петър Дънов е хвърлен от турците в тъмница и едва не е обесен от тях.

Навлизането на руските войски във Варна слага край на седеммесечния му затвор. След Освобождението, притеснен от решенията на Берлинския конгрес, свещеникът обикаля Македония, за да повдига духа на българите и тяхната вяра, че рано или късно ще бъдат приобщени към отечеството си.

В своите проповеди Петър Дънов пише: „Да бъдеш баща не е достатъчно. Трябва да вложиш в своето дете божествената обич, с която то може да постигне всичко на света“. Вероятно такава любов е вложил в душата на своя син свещеник Константин Дъновски.

Източник: Уикенд